Роберт Харрис - Сянката

— Кога можете да пристигнете там? Ако предположим, че изберем вас, а не някой от другите, в какъв срок можете да потеглите?

— Днес е петък — казах аз. — Дайте ми ден за подготовка. Мога да излетя в неделя.

— И да започнете от понеделник? Чудесно.

Рик каза:

— Няма да намерите по-бърз от него.

Мадокс и Крол се спогледаха и тогава разбрах, че съм ги спечелил. Както каза по-късно Рик, номерът винаги е да се поставиш на тяхно място. „Все едно че си търсиш нов чистач. Кого ще предпочетеш? Някой, дето може да ти говори с часове за историята и теорията на чистенето, или просто човек, дето ще си запретне ръкавите да ти почисти шибаната къща? Избраха те, защото смятат, че ще им почистиш шибаната къща.“

— Спираме се на вас — каза Мадокс. Стана и ми подаде ръка през масата. — Разбира се, ако постигнем приемливо споразумение с Рик.

Крол добави:

— Ще трябва да подпишете споразумение за поверителност.

— Няма проблеми — казах аз и се изправих. Това изобщо не ме смущаваше. Уговорките за секретност са обичайна процедура в света на сенките. — С най-голямо удоволствие.

И наистина бях доволен. Всички освен Куигли взеха да се усмихват и изведнъж в залата се възцари хлапашка атмосфера като в спортна съблекалня след успешен мач. Побъбрихме минута-две, после Крол ме привика настрани и подхвърли с подчертана небрежност:

— Тук имам нещо, което бих желал да погледнете.

Той бръкна под масата и извади яркожълта найлонова торбичка с името на някакъв скъп вашингтонски магазин за облекло, отпечатано с къдрав калиграфски шрифт. Първата ми мисъл бе, че това трябва да е ръкописът на мемоарите и че всички приказки за „безопасно място“ са били само шега. Но когато видя изражението ми, Крол се разсмя и добави:

— Не, не, не е това. Просто книга на друг мой клиент. Наистина бих бил благодарен, ако намерите време да хвърлите едно око. Ето телефона ми.

Взех визитната картичка и я прибрах в джоба си. Куигли все още не бе обелил и дума.

— Ще ти позвъня, когато се споразумеем — каза Рик.

— Разкатай им фамилията — отвърнах аз и стиснах рамото му.

Мадокс се разсмя.

— Хей, не забравяйте — подвикна той, докато Куигли ме водеше към вратата. Вдигна едрия си юмрук и се потупа по гърдите. — Сърце!

Докато слизахме с асансьора, Куигли зяпаше в тавана.

— Въобразявам ли си, или току-що ме уволниха?

— Не биха се лишили от теб, Рой — казах аз с цялата искреност, на която бях способен, а тя не бе много. — Ти си единственият оцелял, който помни какво означаваше да се издават книги.

— Не биха се лишили от мен — повтори горчиво той. — Да, такъв е модерният евфемизъм, нали? Като че правят голяма жертва. Вкопчваш се с нокти и зъби в клона над пропастта, а някой ти казва: „О, страшно съжалявам, но ще трябва да се лишим от теб.“

На четвъртия етаж при нас се качиха двама души в обедна почивка и Куигли млъкна, докато не слязоха в ресторанта на втория. Когато вратата се затвори, той продължи:

— Нещо не е наред в този проект.

— Мен ли имаш предвид?

— Не. Преди теб. — Той се навъси. — Сам не зная какво точно. Първо, че на никого не дават нищо да види. А от онзи Крол ме побиват тръпки. И, разбира се, горкият стар Майк Макейра. Срещнах го преди две години, когато подписахме договора. Не ми приличаше на самоубиец. По-скоро обратното. Беше от онези, чиято специалност е да докарват другите до самоубийство, ако ме разбираш.

— Значи костелив орех?

— Да, костелив. Гледаш как Ланг се усмихва, а до него стои онзи тип с очи като на змия. Е, сигурно в позицията на Ланг се налага да ползваш такива хора.

Стигнахме до партера и аз прекрачих във фоайето.

— Можеш да си хванеш такси зад ъгъла — каза Куигли и заради този дребнав, злобен жест — да ме пусне навън под дъжда, вместо да ми поръча такси за сметка на компанията — от сърце му пожелах да се продъни в ада. — Кажи ми — попита внезапно той — откога стана модерно да бъдеш глупав? Ето, това не разбирам. Култът към Идиота. Възвисяването на Тъпака. Знаеш ли, че двамата ни най-продавани романисти — онази актриса с циците и смахнатият бивш военен — не са написали нито ред?

— Говориш като старец, Рой — отвърнах аз. — Хората се оплакват от упадъка на културата още откакто Шекспир е почнал да пише комедии.

— Да, но сега най-сетне се случва в действителност, нали? Никога не е било така.

Знаех, че се опитва да ме уязви — жалкият автор в сянка отива да пише мемоарите на един бивш премиер, — но бях прекалено доволен, за да се хвана на тия приказки. Пожелах му приятна пенсия и тръгнах през фоайето, подмятайки жълтата найлонова торбичка.