Роберт Харрис - Сянката

И тук можех да си представя сцената през лятото: кофички, лопатки и рибарски мрежи, струпани по верандата, въжени сандали край вратата, ивици белезникав пясък по пътеката откъм плажа — такива неща. Но извън сезона големият дървен хотел пукаше и пращеше под напора на вятъра като платноход, заседнал на риф. Вероятно управата изчакваше пролетта, за да смъкне олющената боя и да измие коричката сол от стъклата. Някъде наблизо океанът блъскаше в мрака. Аз стоях с куфара си на дървената веранда и почти с носталгия гледах как светлинките на таксито изчезват зад ъгъла.

Във фоайето едно момиче, облечено като викторианска камериерка с бяла дантелена шапчица, ми връчи съобщение от кабинета на Ланг. Щели да дойдат да ме вземат утре в десет сутринта; трябвало да си нося паспорта, за да го покажа на охраната. Почвах да се чувствам като участник в някаква детективска игра — щом стигнех до едно място, получавах нови инструкции как да се добера до следващото. Хотелът бе празен, ресторантът тъмен. Казаха ми, че мога да взема която си искам стая, и аз избрах една на втория етаж с бюро, на което да работя, и снимки от стария Едгартаун по стените: домът на Джон Кофин, 1890 г.; китоловният кораб „Сплендид“ в пристанище „Осбърн“, 1870 г. След като камериерката си тръгна, сложих върху бюрото лаптопа, списъка с въпроси и откъснатите от неделния вестник статии, после се проснах на леглото.

Спах непробудно чак до два сутринта, когато биологичният ми часовник, все още настроен на лондонско време, избухна в главата ми с мощта на „Биг Бен“. Десет минути търсих минибара, докато най-сетне осъзнах, че няма. Импулсивно набрах домашния номер на Кейт. Нямах представа какво точно ще й кажа. Така или иначе, не получих отговор. Мислех да затворя, но вместо това се записах на гласовата й поща. Трябва да бе тръгнала на работа съвсем рано. Или пък снощи изобщо не се беше прибирала. Вече имах над какво да размисля и усърдно се впуснах в разсъждения. Не ми стана по-добре от факта, че сам съм си виновен. Изкъпах се, после отново си легнах, изгасих лампата и придърпах влажните завивки до брадата си. На всеки няколко секунди бавният пулс на фара изпълваше стаята с мътно червеникаво сияние. Навярно съм лежал часове наред с отворени очи, съвсем буден и в същото време безплътен. Така мина първата ми нощ на Мартас Винярд.

Пейзажът, който изплува от сумрака на другата сутрин, беше плосък и подгизнал. От другата страна на пътя под моя прозорец имаше поток, после тръстики, а отвъд тях плаж и море. Красивият викториански фар с камбановиден покрив и балкон от ковано желязо гледаше през проливите към дълга ниска ивица суша на около километър и половина. Разбрах, че това трябва да е Чапакуидик. Ято от стотици дребни бели морски птици в плътна формация като рибен пасаж кръжеше, издигаше се и пак слизаше над спокойните вълни.

Слязох долу и си поръчах изобилна закуска. От магазинчето до рецепцията купих новия брой на „Ню Йорк Таймс“. Материалът, който търсех, беше погребан дълбоко в раздела за световни новини и за максимална невзрачност избутан към дъното на страницата:

ЛОНДОН (АП): Според съобщения в тукашните неделни вестници бившият британски премиер Адам Ланг е разрешил незаконно използване на британски специални части за залавянето на четирима заподозрени терористи от Ал Кайда в Пакистан и предаването им за разпити в ЦРУ.

Заподозрените — Насър Ашраф, Шакил Кази, Салим Хан и Фарук Ахмед, — и четиримата с британско гражданство, са пленени в пакистанския град Пешавар преди пет години. Твърди се, че били изведени от страната и изтезавани в тайна база. Според тези твърдения мистър Ашраф е умрял по време на разпит. По-късно мистър Кази, мистър Хан и мистър Ахмед са задържани в Гуантанамо в продължение на три години. В момента само мистър Ахмед остава под надзора на американските власти.

Според документи, открити от лондонския „Сънди Таймс“, мистър Ланг лично е одобрил операция „Буря“ — секретна мисия на британските елитни десантни части (САС) за отвличането на четиримата. Подобна операция би била незаконна както според британското, така и според международното право.

Снощи британското Министерство на отбраната отказа да коментира автентичността на документите и съществуването на операция „Буря“. Говорителката на мистър Ланг съобщи, че той не възнамерява да прави изявление.

Изчетох текста три пъти. Не изглеждаше нищо особено. Или грешах? Вече и сам не знаех. Днес моралните принципи далеч не бяха тъй непоклатими както някога. Методи, които бащиното ми поколение би сметнало за недопустими дори във войната срещу нацизма — например мъченията, — днес явно бяха приемливи и цивилизовани. Реших, че онези десет процента от населението, които се вълнуват от такива неща, ще бъдат потресени от новината, стига да успеят да я намерят; останалите деветдесет на сто най-вероятно просто щяха да свият рамене. Нали ни казаха, че свободният свят тръгва на поход през страната на мрака. Какво да очакваме?