Майкл Роботэм - На живот и смърт

— Достатъчно лошо е, че ме излъга и открадна колата ми…

— Не съм престъпник.

— Държиш се като такъв.

— Не е същото.

Увита в хавлия, Скарлет се появява на прага на банята. Парата е изправила къдриците й.

— Не искам да шпя в колата, мамо. Може ли да оштанем тук?

Каси се поколебава и притегля дъщеря си по-близо, прегръща я с ръце и крака, сякаш се вкопчва в дърво насред придошла река. Хвърля поглед към Оуди през голото рамо на момиченцето.

— Само още една нощ.

Райън Валдес обикновено не се прибира вкъщи с полицейската кола. Предпочита пикапа, защото не се набива толкова на очи с него, въпреки че не е много престижен за Удландс, където повечето му съседи карат беемвета, мерцедеси и луксозни джипове.

Санди му казва, че прилича на селяндур, когато кара пикапа.

— Може пък да съм точно такъв.

— Не го казвай.

— Защо?

— Защото така никога няма да се впишеш тук.

Вписването в средата е важно за Санди и Валдес понякога има чувството, че жена му се срамува повече от униформата, отколкото от колата му. Не че съседите му не уважават полицията и не вярват, че нейната роля е жизненоважна, просто не горят от желание да общуват с окръжния шериф. Беше крачка отвъд границата — като да вечеряш с проктолога си.

На Валдес му отне почти година да заслужи членство в кънтри клуба, а и се сдоби с него едва след като чичо му, Виктор Пилкингтън, задейства някои връзки. Преди това със Санди бяха правили барбекюта в двора си и вечери с дегустиране на вина, Санди дори бе създала книжен клуб, но нищо не помогна. Да живееш в Удландс, беше като да се озовеш обратно в гимназията. Само че вместо смотаняци, спортисти, членове на училищния оркестър и мажоретки, там имаше дами от хайлайфа, родители, чиито пораснали деца са напуснали дома, членове на кънтри клуба, републиканци (патриоти) и демократи (социалисти). Валдес не знаеше къде точно се вписва.

Завива на паркинга пред дома си и докато чака вратата на гаража да се отвори, поглежда към великолепната постройка от тухли и керемиди на стойност над милион долара. Високите сводести прозорци отразяват следобедното слънце, а сенките се разливат по моравата като локви петрол.

Влиза вкъщи, извиква и мисли, че вкъщи няма никого. Взема си бира от камерата и излиза във вътрешния двор. Тогава забелязва момчето, което с лекота прави дължини в басейна. Макс се обръща и се взира в небето, плува по гръб, водата се плъзга по раменете му. Когато стига до далечния край, спира. Изправя се.

— Здрасти.

Макс не отговаря.

— Къде е майка ти?

Момчето свива рамене.

Валдес се опитва да измисли какво друго да попита. Кога стана толкова трудно да говориш с Макс?

Тийнейджърът излиза от водата и увива кърпа около корема си. Късното слънце хвърля жълт отблясък върху моравата. Макс сяда на шезлонг и отпива от метална кутийка в потресаващи цветове.

— Спомена ли нещо за вечеря? — пита Валдес.

— Не.

— Ще измисля нещо.

— Аз ще излизам.

— Къде?

— У Тоби. Правим един проект по биология заедно.

— Защо той не дойде у нас?

— Материалите са у него.

— Аз познавам ли го изобщо този Тоби?

— Не знам, татко. Познаваш ли Тоби? Ще трябва да го питам.

— Не ми говори така.

— Как?

— Знаеш какво имам предвид.

Макс свива рамене, сякаш си няма идея. У Валдес нещо прещраква, сграбчва в юмрук косата на момчето и го изправя със силно дръпване. Очите му са присвити и сякаш вижда света през стъклопис.

— Не мисли, че можеш да ми говориш така. Давам ти покрив над главата. Слагам храна в устата ти. Плащам за тоя телефон, който разнасяш, за дрехите, които обличаш, за компютъра в стаята ти. Ще се държиш уважително с мен, за да не те удавя в тоя шибан басейн. Разбра ли?

Макс кима, едва сдържа сълзите си.

Валдес го изблъсква далеч от себе си. Внезапно е усетил срам и иска да се извини, но момчето вече е при душкабината, затваря вратата след себе си и пуска водата. Валдес се проклина, запраща кутийката от бира по средата на моравата, където тя отскача и се разпенва.

Момчето го предизвика. Няма право, по дяволите! Сега ще каже на майка си и ще създаде още проблеми. Тя ще вземе страната на Макс, както винаги. Само ако можеше момчето да се отпусне малко. Да покаже малко повече уважение. Вече нямат никакви допирни точки. Не гледат мачове на „Рейнджърс“, не играят на ексбокса, нито дразнят Санди за готвенето й.

В ума му изниква образът на Макс отпреди години — малко момченце с каубойска шапка, хванало шерифа за ръка. Бяха най-добри приятели. Бяха баща и син. Бяха съюзници. Бяха близки. Гневът му се изпарява. Макс не е виновен. Тийнейджърите се държат така — бунтуват се срещу родителите си, проверяват докъде се простира границата. Валдес имаше бурни отношения със собствения си баща, когато беше на тази възраст, а неговият старец не търпеше да му се отговаря, нито пък остроумни коментари.