Майкл Роботэм - На живот и смърт

Поглежда през рамо на двете страни, слага цигара в устата си и свива длан около запалена клечка кибрит, преди да я размаха в задимения въздух. Оуди проследява погледа му към момиче, което подрежда витрината на магазин — облича рокля на един манекен и я издърпва над плешивата му пластмасова глава. На възраст е колкото Макс, може би малко по-голяма. Когато се навежда, полата й се набира нагоре и той почти вижда гащичките й. Макс вдига скейтборда и го поставя на скута си.

— Много си малък да пушиш — казва му Оуди.

— На осемнайсет съм — възразява Макс. Обърнал се е към него и се опитва да направи гласа си една октава по-нисък.

— На петнайсет си. — Оуди сяда и си отваря кутийка шоколадово мляко.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Макс натиска угарката и поглежда строго Оуди, опитва се да разбере дали е някой, който познава родителите му.

Оуди протяга ръка и се представя с истинското си име. Макс се взира в протегнатата длан.

— Ти говореше с майка ми тази сутрин.

— Точно така.

— Ще й кажеш ли, че съм пушил?

— Не.

— Защо седна тук?

— За да ми отпочинат краката.

Макс отново наблюдава витрината, където момичето слага огърлица на манекена. Тя се обръща и поглежда през прозореца. Помахва му. Макс също й маха срамежливо.

— Коя е тя?

— Едно момиче от училище.

— Как се казва?

— София.

— Гадже ли ти е?

— Не!

— Но я харесваш.

— Не съм го казвал.

— Красива е. Говорил ли си с нея?

— Мотаем се заедно.

— Какво значи това?

— В една и съща тайфа сме.

Оуди кима и отпива още една глътка от шоколадовото си мляко.

— Когато бях на твоите години, харесвах едно момиче, Фийби Картър. Страхувах се прекалено много да я поканя да излезем. Мислех си, че тя иска да сме само приятели.

— И какво стана?

— Заведох я да гледаме „Джурасик парк“.

— Всички са го гледали.

— Е, тогава беше нов и доста страшен. И когато Фийби се изплаши, скочи в скута ми. Не си спомням нищо повече от този филм.

— Слаба работа.

— На бас, че ако Фийби Картър скочи в твоя скут, няма да си мислиш, че е слаба работа.

— На бас, че ще мисля, защото Фийби Картър сигурно вече е старица.

Оуди се смее, Макс също.

— Може би трябва да поканиш София на кино.

— Тя си има гадже.

— И какво от това? Няма какво да губиш. Веднъж срещнах една жена с много лошо гадже. Опитах се да я накарам да го напусне, но тя не мислеше, че има нужда някой да я спасява, въпреки че беше точно така.

— Какво му беше лошото?

— Беше гангстер, а тя беше робиня.

— Вече няма роби. Освободени са през 1865 година.

— О, това е само един вид робство — казва Оуди. — Има много други.

— И какво стана?

— Наложи се да му я открадна.

— Опасен ли беше?

— Да.

— Дойде ли да те търси?

— И да, и не.

— Какво значи това?

— Някой път ще ти разкажа.

Униформен полицай ги гледа от петдесетина метра разстояние. Яде сандвич. Преглъща последната хапка и се приближава до пейката, като изтръсква трохи от ризата си.

Макс вдига поглед.

— Здравейте, заместник-шериф Джерард.

— Къде е баща ти?

— На работа.

Заместникът поглежда любопитно Оуди.

— А този кой е?

— С Макс просто си лафим — казва Оуди.

— Наблизо ли живеете.

— Току-що се преместих, съсед съм на Макс. Запознах се с майка му тази сутрин.

— Санди.

— Изглеждаше много дружелюбна.

Човекът се съгласява и хвърля опаковката от сандвича си в кошчето. Докосва ръба на шапката си с пръст за финално сбогуване. Оуди и момчето гледат как си тръгва.

— Откъде знаеш името ми? — пита Макс.

— Майка ти ми го каза — казва Оуди.

— А защо постоянно се взираш в мен?

— Напомняш ми на някого.

Тийнейджърът отново поглежда към витрината. София я няма.

— Помни какво ти казах — подхвърля Оуди и се изправя да си ходи.

— За кое?

— Да я поканиш на среща.

— Да бе — отвръща саркастично Макс.

— А сега ми направи услуга и спри да пушиш. Не е добре за астмата ти.

— Откъде знаеш, че имам астма?

— Просто знам.

Каси удря Оуди силно в стомаха.

— Открадна ми колата!

— Взех я назаем. — Опитва се да си поеме въздух.

— Не си играй с мен, господинчо. Не е вземане назаем, ако не си ме попитал първо.

— Ти спеше.

— Да видим какво ще кажат за това в съда. Тъпа ли ти изглеждам? — Каси дръпва ръка. — Боже, това боли! От какво си направен, от цимент ли? Къде ходи?

— Трябваше да сменя кредитната си карта.

— Неделя е. Банките не работят.