Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Задъхани, те застанаха в южния край на стръмната морава на Пиърсол и погледнаха към къщата, наречена «Хай Хил». Лунната илюминация подчертаваше безмълвността, спокойствието, грацията и солидността на белокаменното здание и то изглеждаше като монумент, изваян от алабастър. През пролуките на кепенците се прокрадваше светлина само на две места в цялата къща: от задната стая, която излизаше на моравата, и от централната спалня на втория етаж. Всичко останало тънеше в мрак, ако не се брояха подводните светлини на басейна. Внезапен полъх предизвика появата на вълнички по повърхността му и синкавата светлина от дълбините затанцува.

— Трябва да го изкараме навън — каза Барък. — Него и кучето.

— Защо? Какъв е смисълът? — попита Маколиф, потта се стичаше в очите му. — Той е един, а ние сме четирима.

— Мур е прав — обади се Чарлз Уайтхол. — Ако има електронни алармени системи навън, то тогава би трябвало да има такива и вътре.

— На половин миля сме от Фалмут. Полицията е във Фалмут — убеждаваше ги Алекс. — Ще сме влезли, излезли и забравили, докато успеят да се дотътрят.

— Не е толкова просто — заспори Барък. — Ще ни трябва време, за да определим кои са камъните в стената на резервоара и после да ги изкъртим…

Барък Мур ги поведе покрай дървената пристройка към отсрещната страна на старото пасище. Той заслони светлината на фенерчето си в шепа и притича до горичката хлебни дървета в северната му част. Там залегна зад дънера на най-далечното дърво. Останалите направиха същото. Барък проговори, шепнейки:

— Говорете тихо. Ветровете, идещи откъм хълмовете, отнасят гласовете. Пакетът е заровен в земята, на четирийсет и четири стъпки вдясно от четвъртия голям камък, който лежи на северозападния диагонал, започващ от това дърво.

— Той познаваше Ямайка — каза Уайтхол почти нежно.

— Какво искаш да кажеш? — Маколиф забеляза на лунната светлина тъжната усмивка по лицето на учения.

— Аравакските символи, обозначаващи Пътуването на воините към Смъртта, са на групи от по четири, винаги на дясно от залязващото слънце.

— Това не е много успокоително — каза Алекс.

— Като вашите американски индианци — отвърна Уайтхол — и араваките не са били «успокоявани» от белия човек.

— Нито пък африканците, Чарли-господине. — Барък кръстоса поглед с този на Уайтхол на лунната светлина. — Понякога ми се струва, че забравяш това. — Той се обърна към Маколиф и Флойд: — Последвайте ме в колона.

Те притичаха свити почти на две през високата трева, след черния революционер, като потупваха, броейки, всеки по-голям, открояващ се камък. Един, два, три, четири…

При четвъртия камък, грубо на около сто и петдесет ярда от основата на хлебното дърво, коленичиха. Барък захлупи фенерчето си и насочи светлината към горната част на камъка. Там имаше изсечен знак, който едва се забелязваше. Уайтхол се надвеси над него.

— Вашият доктор Пиърсол е имал много гъвкаво въображение; гъвкаво в исторически смисъл. Той е прескочил от араваките към коромантийците. Разбирате ли? — Уайтхол проследи с показалец маркировката, подпомаган от светлината на фенерчето, и продължи тихо: — Този засукан полумесец е луната на Ашанти, която коромантийците използвали, за да оставят знак на членовете на племето, изостанали на два или три дни, увлечени в лова. Вдлъбнатините по изпъкналата част на полумесеца определят посоките: една резка — наляво, две — надясно. Поставянето им на ръба показва ъгъла. Тука: две резки, празен център — следователно — право надясно от камъка, като се гледа основата на полумесеца. — Уайтхол посочи с дясната си ръка на североизток.

— Същите бяха и инструкциите на Пиърсол. — Барък кимна с глава; той не си направи труда да скрие раздразнението си от разясненията на Чарли. Но въпреки това, излъчваше и уважение, мислеше си Маколиф, докато гледаше как Мур отброява четиридесет и четирите крачки.

Пиърсол беше замаскирал мястото, избрано за скривалище. Вътре, в отброената от крачките земя, имаше гъсталак от молюскова папрат във формата на перест клон. Папратите бяха вкоренени толкова изкусно, че никой не би допуснал възможността да е ровено тук напоследък.

Флойд извади сгъваема лопата от колана си, разгъна дръжката й и започна да отстранява пръстта. Чарлз Уайтхол коленичи и се включи в заниманието, загребваше земята с голи ръце.

Правоъгълната черна кутия се намираше на доста голяма дълбочина. Ако инструкцията не беше толкова подробна и точна, те сигурно щяха да се откажат да копаят още преди да са я достигнали. Беше на повече от три стъпки под повърхността. Уайтхол подозираше, че са били точно четири, когато е била поставена. Преклонението на араваките пред единението на четирите.