Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Животното или детето, или каквото беше, беше изчезнало. Скоро след това — по-късно същия следобед — Джеймс Фъргюсън дотича до брега, а на лицето му бяха изписани объркване и паника. Той беше преследвал гигантски рак, следата го отведе до една цепнатина в скалата над брега. Намирал се по средата на надвиснали лозя, когато някаква вибрация — отначало само вибрация — накарала цялото му тяло да се разтрепери. Последвал див, пронизителен писък, едновременно висок и силен, който му причинил невероятна болка в ушите.

Той се хванал за лозата, за да не падне от скалната цепнатина.

Обзет от ужас, изпаднал в истерия, той се хвърлил надолу към по-твърда земя и дошъл при останалите.

Джеймс се намираше на не повече от няколкостотин ярда разстояние.

Но никой освен него не беше чул ужасния звук.

Уайтхол имаше друг симптом на лудост. Черният учен си беше вървял покрай брега на залива Бенгал, който представляваше наполовина пясъчна ивица, наполовина гъсталак. Това било безцелно утрешно раздвижване и той нямал никаква определена цел.

На около една миля на изток от мотела по брега седнал да си почине малко на голяма, надвесена над водата скала. Чул звук зад гърба си и се обърнал, като очаквал да види някаква птица или мангуста, които се катерят в храстите.

Нямало нищо.

Отново се обърнал към водата под себе си, когато внезапно чул звук — свистящ, сякаш ставало течение. Звукът напомнял дисонантната какофония на силен вятър.

След това всичко спряло.

Уайтхол се хванал за скалата и се втренчил в гората. Там нямало нищо.

Изпитвал само остра болка в слепоочията.

Но Чарлз беше учен, а учените са скептици. Достигнал до заключение, че някъде в гората се е срутило огромно, закрито от погледа му дърво, вероятно от естествената тежест на годините. При падането си пластовете от дървесина в огромния дънер са се търкали един в друг и това е причинило феномена.

Но никой не беше убеден.

Докато Уайтхол разказваше историята, Маколиф го гледаше. Той реши, че Чарлз сам не си вярва.

Бяха се случили необясними неща, а те всичките изучаваха реалните, обясними явления.

Може би се успокоиха от теорията на Уайтхол за звуците. Алекзандър си помисли, че нямат време да се замислят задълго. Имаха си работа.

Отделни задачи.

Алисън реши, че е открила нещо, и направи няколко дълбоки дупки край брега и кораловите рифове с помощта на Флойд и Лорънс. Мострите й показаха, че има страта от мек лигнит, разпръсната по океанското дъно. От геоложка гледна точка това беше лесно обяснимо: преди стотици или хиляди години вулканичните вълнения са погълнали големи земни маси и дърво. Обаче, независимо от обясненията, ако имаше планове за укрепване на кейове или докове, строителните фирми трябваше да усилят подпорите.

Заетостта на Алисън успокояваше Маколиф. Тя беше погълната от заниманията си и се оплакваше по-малко от неговите ограничения. Освен това, което беше по-важно, той можеше да наблюдава Флойд и Лорънс, докато си изпълняваха задачите или пазеха Алисън. Те си вършеха добре работата. Когато тя се запътеше към брега или навътре към тревистите поляни, единият от тях или двамата бяха около нея. Приличаха на готови за скок пантери, но не привличаха вниманието. Имаха си естествени занимания — винаги носеха нещо — бинокли, кутии с мостри или чертожни дъски… каквото намереха подръка, за да отклонят вниманието от истинските си функции.

Маколиф получи от охраната подарък, който не беше очаквал: Флойд и Лорънс се сменяха нощем да пазят местността около мотела. Алекс откри това през нощта на осмия ден, когато стана в четири сутринта, за да си вземе лед от генератора за лед в коридора. Пиеше му се студена вода.

Когато зави зад ъгъла в помещението с машината, той внезапно усети присъствието на някаква фигура пред поляната. Човекът се движеше бързо, но стъпките му бяха безшумни.

Маколиф нахвърля леда в малката кофичка, затвори металната вратичка и се върна зад ъгъла в коридора. Щом изчезна от поглед, тихо постави леда в краката си и притисна гръб към ръба на стената.

Имаше някакво движение.

Маколиф се измъкна иззад ъгъла с твърдото намерение да скочи върху първия човек, който се появи. Юмруците му бяха стиснати, той се хвърли точно върху Лорънс. Беше твърде късно да запази равновесие.

— Ей, гуспудине! — тихо извика негърът, когато се измъкна и падна под тежестта на Алекс. Двамата се изтърколиха от коридора на поляната.

— Господи! — прошепна Маколиф, седнал до Лорънс. — Какво правиш тук, по дяволите?