Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Маколиф наблюдаваше как реагираха колегите на учудването на пътниците. Сам Тъкър стана, посочи корала и изкрещя:

— Диаманти!

Флойд и Лорънс, чиито черни мускулести тела бяха голи до кръста, също се развикаха. Лорънс откърти едно парче корал и го метна на Тъкър, който го хвана и пак се провикна:

— Двадесет карата!

Алисън, облечена със сини джинси и лека блуза, също се включи в глупавата игра. Тя церемониално прие парче корал, предложено й от Сам, и го вдигна в протегнатата си ръка, като че ли представляваше скъп пръстен. През рифа премина кратък порив на бриз, Алисън изпусна камъка, като се опитваше да си задържи шапката, чиято периферия беше грабната от вятъра. Не успя: шапката се плъзна и изчезна зад едно малко коралово възвишение. Преди Алекс да се изправи и да тръгне да я търси, Лорънс скочи на крака, уверено прескочи скалите и слезе във водата. След няколко секунди се върна с шапката, която сега беше подгизнала. Без никакво усилие се покатери обратно на скалата и я подаде на Алисън.

Целият инцидент трая не повече от десет секунди.

— Пазете си шапката на главата, мис Алисоун. Туй слънце много топли, гори кожата като печено пиле, гуспудине.

— Благодаря, Лорънс — каза любезно Алисън, като си наместваше мократа шапка на главата. — Ти прескочи този риф като игрище за голф!

— Лорънс много го бива да носи пръчките за голф, мис Алисън — каза с усмивка Флойд, който си седеше. — В голф клуба Негрил много го обичат, нали така, Лорънс?

Лорънс се ухили и погледна хитро Маколиф.

— Ей, гуспудине. В Негрил те се питат за мен. Аз мамя добре, гуспудине. През сичкото време им вадя топките от лоши места на убава трева. Мисля, всички знае. Се питат за Лорънс.

Сам Тъкър се изхили, докато сядаше.

— През цялото време ти дават големи бакшиши, предполагам.

— Много добри бакшиши, гуспудине — съгласи се Лорънс.

— А сигурно има и нещо друго — добави Маколиф, като гледаше Флойд и си припомняше изключителната репутация на голф клуба Негрил. — През цялото време много информация.

— Да, гуспудине — Флойд се усмихна съзаклятнически. — Както казват: Богатите жители на Уестмор говорят много, когато играят голф.

Алекс замълча. Цялата сцена беше странна. Те петимата ядяха студено пиле на един коралов риф, на триста ярда от брега, играеха си на детински игри с минаващите пътници и се бъзикаха за тайното събиране на информация от игрите на голф.

Двама черни революционери, наемници от хълмовете. Един търсач на късмет, прехвърлил средната възраст (Сам Тъкър би се противопоставил на това клише, но то му пасваше идеално). Шокиращо привлекателна… красива англичанка, разведена жена, която случайно работеше за международна полицейска организация. И един тридесет и осемгодишен бивш войник, който преди шест седмици беше отлетял за Лондон, като си мислеше, че ще обсъжда договор за геоложко проучване.

Петимата. Всеки знаеше, че не е това, за което се представя; всеки правеше това, което трябваше да направи… защото нямаше алтернатива.

Това не беше просто странно; това беше безумие.

Маколиф отново се стресна при мисълта, че той има най-ниска квалификация от тези хора при тези обстоятелства. И пак поради обстоятелствата, които нямаха нищо общо с квалификациите, той им беше лидер.

Безумие.

На седмия ден, след дълги часове работа и кратки почивки, Алекс и Сам бяха разграфили крайбрежната ивица чак до Барууд, на пет мили от устието на Марта Брей, която им беше западната граница. Семейство Йенсен и Джеймс Фъргюсън горе-долу се движеха в крачка с тях, като поставяха табли с микроскопи, горелки, колби, везни и химикали за работата си. Тези области бяха проучвани доста обстойно за промишлени и курортни цели, така че нищо важно не беше пропуснато. Тъй като ботаническите анализи на Фъргюсън бяха тясно свързани с оценката на Сам Тъкър за земята, Фъргюсън сам предложи да направи изследвания на почвата, за да може Тъкър да приключи топографските измервания с Алекс.

Това бяха геофизичните им проблеми. Обаче имаше още нещо, което никой не можеше да обясни.

Първи съобщиха за това Йенсенови.

Звук. Само звук. Тих стон, който сякаш ги преследваше целия следобед.

Когато чуха за пръв път, то идваше отвъд дюните. Помислиха, че може би е някакво болно животно. Или малко дете, което се е изплашило ужасно. Викът приличаше на нещо по-сериозно от детски плач.

Той беше реален и ужасен.

Тогава Йенсенови се втурнаха зад дюните и разровиха гъсталака, за да открият източника на ужасния страховит плач. Не можаха да намерят нищо.