Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Маркизът не назова съдружниците си — Уайтхол остана с определено впечатление, че Шательоро не е напълно сигурен кои са те, но беше ясно, че той им няма доверие. От една страна, изглежда, се съмняваше в мотивите им, а от друга — ставаше дума за способности. Заговори за предишна намеса и пречки, но не се спря на фактите.

Те явно се отнасяха за първото пътуване.

Какво беше станало?

Дали Халидон беше виновен за това?

Дали Халидон можеше да пречи?

Дали Халидон наистина съществуваше?

Халидон.

Той трябваше да проучи документите на Пиърсол, Да отдели екзотичните фантазии на чужденците от реалността на острова. Преди десет години Рас Тафарианите бяха символ на страха от африканците, преди да се разбере, че са дрогирани хлапета с кал в косата и общо желание да се спасят от работа. После се появиха Покоманиа-ните с брадатите си свещеници, които вкараха сексуалната оргия в абстрактните добродетели на християнската етика — социално-религиозно извинение на промискуитета. Или пък сектите на анансите — последователи на отдавна забравената вяра Ашанти, че целият човешки напредък се крие в мъдростта на паяка.

Имаше много такива. Те често бяха метафизични и параноични, фрагментарни и мъгляви.

Дали Халидон — Холидоун — се различаваше от тях?

Всъщност Чарлз Уайтхол не се интересуваше от това. Интересуваше го собственото му оцеляване, осъществяването на плановете му. Целите му бяха да задържи Шательоро на острова и да разкрие структурата на неговата финансова йерархия.

И да се разправи с първия си враг Барък Мур.

Да се разправи и с двамата си врагове. С враговете на Ямайка.

Джеймс Фъргюсън потърси ключа на нощната лампа. Той събори един пепелник и една чаша и двете се счупиха на пода. През дръпнатите завеси се процеждаше светлина. Усещаше я въпреки ужасната болка в очите, главата и двете слепоочия. Направо го заслепяваше. Закри лицето си от лампата и си погледна часовника. Беше 6:15.

О, господи! Толкова го болеше главата, че от ъглите на очите му потекоха сълзи. Пристъпите на болка бяха остри и съсипващи. Те се спускаха по шията му и притискаха раменете и дори ръцете. Стомахът му се беше свил, ако се съсредоточеше върху него, щеше да се почувства зле и да повърне.

Той не се беше преструвал що се отнася до алкохола, който беше погълнал предната вечер. Този път Маколиф не можеше да го обвинява, че симулира. Беше се напил. Беше препил. И си имаше причина.

Той беше превъзбуден.

Артър Крафт му се беше обадил паникьосан. Паникьосан!

Крафт младши беше спипан. Маколиф беше открил стаята, където го записваха, и пребил някого, физически го беше пребил ! Крафт се беше развикал по телефона. Той искаше да знае откъде Маколиф е научил името му.

Не беше от него! Разбира се, че не е от него. Той нищо не му е казал.

Крафт беше беснял, проклинал проклетия негър с магнетофона, убеден, че черният гадняр е признал всичко на Маколиф. Добавил бе, че проклетото негро никога няма да стъпи в съд.

— Ако се стигне до това. Ако се стигне до това.

— Ти никога не си ме виждал — беше изкрещял Крафт младши. — Никога не сме говорили! Никога не сме се срещали! Разбери това ясно, треперещ кучи сине!

— Разбира се… разбира се, господин Крафт — отговори той. — Но, сър, ние… ние говорихме, нали? Това няма да промени нищо.

Той беше шашнат, но беше изрекъл тези думи. Спокойно, без наблягане. Но съобщението му стана ясно.

Артър Крафт младши се намираше в неудобно положение. Той не биваше да крещи, би трябвало да се държи любезно. Може би дори внимателно.

В края на краищата те бяха говорили…

Крафт беше разбрал. Това си пролича първо в мълчанието му, после се потвърди от следващото му изказване.

— Ще поддържаме връзка.

Всичко беше толкова просто. И ако Крафт младши искаше нещо по-различно, и не му харесваше истината, ами той контролираше невероятно богата организация. Сигурно щеше да му се намери нещичко за един много, много талантлив ботаник.

Когато затвори телефона снощи, Джеймс беше усетил вълна на спокойствие, като спокойната увереност, която изпитваше в лабораторията, когато очите и умът му наистина бяха много сигурни.

Трябваше да внимава, но можеше да го направи.

Когато осъзна това, се напи.

А сега го боляха главата и стомахът. Но той можеше да понесе болката. Всичко щеше да се промени.

Погледна си часовника. Проклетия си «Таймекс». Беше 6:25. Часовникът беше евтин, но точен.