Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— Винаги е можел да откаже. Не са могли да го накарат насила.

— Скъпи, не бъди наивник. Всяко име, което научиш, е още една въдица. Всеки нов метод на работа, за който съобщиш, е допълнение към твоя опит — Алисън се засмя тъжно. — Ти си навлязъл в полето на информаторите. Самият ти си белязан.

— Ще ти повторя: Шательоро не може да те пипне.

Тя помълча, преди да осъзнае думите и безпокойството му.

— Може да ти се стори странно, Алекс. Искам да кажа, аз не съм смела и не преливам от кураж, но не се страхувам особено от него. Страшното… това, което ме плаши, са те . Те няма да ме оставят да се измъкна. Независимо от обещанията, споразуменията или гаранциите. Те не могат да ги спазят. Някой забутан файл или компютър ще се задействат и името му ще изскочи, а моето ще се появи автоматично в данните. Това е то: фактор X плюс фактор Y, в резултат — животът ти не ти принадлежи. Това никога не спира. Непрекъснато изживяваш страха.

Алекс я хвана за раменете.

— Няма такъв закон, Алисън. Можем да си вземем куфарите и да си тръгнем.

— Скъпи, скъпи… Ти не можеш . Не разбираш ли? Не и по този начин. Те те държат със споразуменията, с безбройните файлове с твоите думи… ти не можеш да се отречеш от думите си. Когато пресичаш границите, имаш нужда от документи; за да работиш, ти трябват препоръки. Когато трябва да караш кола или да вземеш самолет, или да си внесеш парите в някоя банка… Те имат всичките оръжия. Не можеш да се скриеш от тях.

Маколиф я пусна и се изправи. Той взе гладкия лъскав флакон с газ от масичката до леглото и разгледа надписа и отбелязаната дата на производство. После се приближи до вратата на балкона и инстинктивно си пое дълбоко дъх; във въздуха се усещаше слаб, съвсем слаб аромат на ванилия с лек дъх на някаква подправка.

Лосион и ванилия.

Ямайка.

— Грешиш, Алисън. Няма защо да се крием. Поради много причини трябва да довършим започнатото, тук си права. Но грешиш с изводите. Това ще свърши — той пак се обърна към нея. — Повярвай ми.

— Бих искала. Наистина искам, но не виждам как.

— Като в старата детска игра. Нападай пръв. Холкрофтовците и Интерпол ни използват, защото се страхуваме. Знаем какво могат да направят с онова, което наричаме добре подреден живот. Това е законно, те са копелета и си го признават… Но замисляла ли си се някога каква злина можем да им направим ние? Това също е законно, защото и ние можем да бъдем копелета. Ще го разиграем, но ще си прикриваме фланговете. И когато играта свърши, ние ще сме свършили с тях.

Чарлз Уайтхол седеше на стола, на масата до него имаше малка чашка перно. Беше шест часа сутринта, а той не си беше лягал. Нямаше смисъл да се опитва да заспи, сънят нямаше да дойде.

Два дни на острова и раните отпреди десет години пак го боляха. Той не го беше очаквал. Смяташе, че ще може да контролира всичко, а не да бъде контролиран.

Сега врагът беше различен от враговете, за които се беше подготвял десет години. Сега той не беше управата на Кингстън и беше може би по-лош от радикали като Барък Мур. Това беше нов враг, също толкова заслужаващ презрение, но несравнимо по-могъщ, защото той имаше средствата да контролира любимата му Ямайка.

Контрол чрез корупция, пълно притежаване чрез… собственост.

Той беше излъгал Алекзандър Маколиф. В Савана-ла-Мар Шательоро открито призна, че е част от заговора в областта Трелоуни. Хората от Британското разузнаване бяха прави. Богатството на маркиза беше съществено за развитието на дивата местност на северния бряг и в Кок Пит и той възнамеряваше да се погрижи то да бъде защитено. Чарлз Уайтхол беше първата линия на защитата му и ако се провалеше, маркизът щеше да бъде съсипан. Това беше всичко. Шательоро го каза съвсем ясно. Той седеше срещу него, усмихваше се с галската си усмивка и цитираше факти… и имена на нелегалната мрежа, която Уайтхол развиваше на острова, през последните десет години.

Той беше приключил разказа си с най-опасната информация: графика и методите, които Чарлз и неговата политическа партия смятаха да следват по пътя към завземането на властта в Кингстън. Установяването на военна диктатура с един цивилен лидер, на когото да се подчиняват всички. Титлата му щеше да бъде Преторий на Ямайка, а човекът — Чарлз Уайтхол.

Ако в Кингстън научеха тези неща… е, в Кингстън щяха да реагират.

Но Шательоро му обясни, че индивидуалните им цели всъщност не са различни. В области като философията, политиката, финансите интересите им се допираха. Но първостепенна важност имаше дейността на северния бряг. Това беше спешно, то щеше да им открие пътя за всичко друго.