Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Разказа за странното писмо на «Дънстоун Лимитид», което го беше накарало да отиде от Ню Йорк в Лондон, за човека на име Джулиан Уорфийлд. За «финансовия експерт» в хотел «Савой», чиято пластмасова карта го представяше като «Холкрофт, Р. С., Британско разузнаване». За напрегнатите дни, когато той живееше в два свята, които отричаха собствената си реалност, за подготовката си, за тайните срещи, за смяната на коли, за наемането на екип под изцяло фалшиво прикритие. За паникьосания, слаб Джеймс Фъргюсън, нает да шпионира проучването от човек на име Артър Крафт младши, който не беше доволен от положението си на един от най-богатите хора в Ямайка. За арогантния Чарлз Уайтхол, чиято начетеност и познания не можеха да го издигнат над фанатичната преданост на някаква износена, стара и презряна концепция. За болния от артрит дребен жител на острова, чиято френска и африканска кръв му бяха проправили път в ямайската аристокрация и английското разузнаване през «Итън» и «Оксфорд».

За разказа на Сам Тъкър за промяната у Уолтър Пиърсол, антрополога, превърнат от «островната треска» в самопровъзгласен пазител на тропичната си светиня.

И накрая за наемника революционер с обръснатата глава на име Барък Мур. И за това, как всички търсят «невижданата курия», наречена «Халидон».

Безумие. Но всичко беше много, много истинско.

Слънцето разпръскваше снопове ранна светлина в плуващите сиви облаци над Сините планини. Маколиф седеше на балконската врата, влажният аромат на ямайското утро се носеше от влажната земя и от високите палми, като охлаждаше ноздрите и кожата му.

Почти беше приключил. Те бяха говорили — всъщност той беше говорил час и четиридесет и пет минути. Оставаше само маркиз дьо Шательоро.

Алисън все още седеше на леглото, облегната на възглавниците. Очите й бяха уморени, но тя не сваляше поглед от него.

Той се чудеше какво ли ще каже тя — или какво ще направи — когато спомене Шательоро. Това го плашеше.

— Ти си уморена, аз също. Защо не довършим сутринта?

— Вече е сутрин.

— Тогава по-късно.

— Не искам. Предпочитам да чуя всичко наведнъж.

— Остана още малко.

— Тогава предполагам, че си запазил най-хубавото за накрая. Права ли съм? — Алисън не можеше да скрие тихата паника, която изпитваше. Тя отклони поглед от него и се взря в светлината, която нахлуваше през вратата на балкона. Сега беше по-светло. Светлината представляваше странна смесица от пастелно жълто и топло оранжево и беше типична за ямайското утро.

— Знаеш, че се отнася за теб…

— Разбира се, че го знам. Още снощи разбрах — тя се обърна към него. — Не исках да го призная пред себе си… но го знаех. Всичко изглеждаше прекалено просто.

— Шательоро — каза той тихо. — Той е тук.

— О, господи — прошепна тя.

— Той не може да те докосне. Повярвай ми.

— Той ме е проследил. О, господи…

Маколиф стана и се приближи до леглото.

Той седна на ръба и нежно я погали по косата.

— Ако мислех, че той може да ти навреди, никога нямаше да ти кажа. Просто щях да го… отстраня.

«О, Господи», помисли си Алекс. Колко лесно му идваха новите думи. Дали скоро нямаше да започне да казва «ще го убия» или «ще го елиминирам»?

— Всичко е било програмирано от самото начало. Те са ме манипулирали — тя гледаше към балкона, оставяйки ръката му да я гали отстрани по лицето, сякаш не я забелязваше. — Трябваше да разбера, те не оставят човек да се измъкне ей така.

— Кои?

— Всички те, скъпи — отговори тя, взе ръката му и я притисна към устните си. — Можеш да ги наричащ както искаш, имената нямат значение. Писмата, номерата, официалните глупости… Аз бях предупредена, не мога да се оправдая, че не съм знаела.

— Как? — той я притегли надолу, като я накара да го погледне. — Как беше предупредена? Кой те предупреди?

— Една нощ в Париж. Преди не повече от три месеца. Бях приключила последните записи на… нелегалния карнавал, както го наричаме.

— Интерпол?

— Да. Срещнах един човек и жена му. Всъщност това стана в една чакалня. Не трябваше да се случва. Изолацията е ужасно важна, но някой беше объркал стаите… Те бяха англичани. Решихме да вечеряме заедно… Той беше дилър на «Порше» от Маклесфийлд. Те двамата бяха на края на силите си. Него го бяха хванали, защото стоката, с която работеше, колите, беше използвана за транспортиране на крадени сертификати за акции от европейските борси. Всеки път, кога: то си мислел, че се е измъкнал, намирали причини да го накарат да продължи — обикновено не му ги съобщавали. Това траело близо три години, той почти се беше побъркал. Те смятаха да напуснат Англия и да отидат в Буенос Айрес.