Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— Ти стремиш се да ни смачкаш, а, господин?

— Единственото, към което се стремя, е доброто на Ямайка. Енергията на всеки един ще бъде използвана докрай.

— Вие сте най-обикновени папагали — прекъсна ги Алекс и се отправи към двамата мъже.

Лорънс погледна към Маколиф. Излъчваше равни части подозрение и зависимост. Той отдръпна ръката си и се пресегна за тубичката с пеницилиновата паста.

— Сложи си ризата, господин. Кожата ти е покрита — каза той, докато завиваше капачката върху тубичката.

— Тръгвам след няколко минути. — Маколиф стоеше пред Уайтхол. — Оставям Сам за заместник; вие трябва да правите това, което ви нареди той. Доколкото е възможно, работата трябва да следва нормалния си ход. Халидонът няма да се показва… поне що се отнася до Йенсенови и Фъргюсън.

— Как може така? — попита Лорънс.

— Няма да е трудно — отговори Алекс. — Питър набива сонди да търси джобове природен газ в утаечния слой на миля и половина на югозапад. Рут ще е заета със своите камъни; водачът, когото ние познаваме като «Джъстис» ще бъде с нея. Фъргюсън ще е през реката, работещ с някакви папратови поселения. Всички ще бъдат на достатъчно разстояние един от друг, а ще бъдат и наблюдавани.

— Ами аз? — Уайтхол закопчаваше своята скъпа памучна риза-сафари, като че ли се приготвяше за концерт в Ковънт Гардън. — Какво предлагаш за мен?

— Ти си ограничен в рамките на просеката, Чарли. За твое собствено добро ти казвам, не се опитвай да я напускаш. Не поемам отговорност, ако го направиш.

— Мислиш ли, че имаш право на глас за каквото и да било сега, Маколиф?

— Да. Те са толкова уплашени от мен, колкото и аз от тях. Само не се опитвайте да нарушите равновесието, вие двамата. Погребах човек на експедиция в Аляска преди доста години. Сам ще ви разкаже. Знам типовите молитви.

Алисън стоеше на брега на реката и гледаше надолу във водата. Топлината на ранното слънце разбуждаше последните горски поспаливци. Звуците издаваха нестихващата битка, създаваща тора на живота: хвъркати срещу хвъркати, пълзящи срещу пълзящи. Зелените лози, които висяха от високите дебели като мака палми блестяха от влагата, идеща отдолу; растителността от папрат, мъх и преплетено зеле ограждаше бавно течащите води на разклонението на Марта Брей. Водата беше утринно чиста, синкавозеленикава.

— Ходих до палатката ти. — Маколиф се приближи към нея. — Сам ми каза, че си дошла някъде насам.

Тя се обърна и се усмихна.

— Не че не се подчинявам на нарежданията ти, скъпи мой. Няма да избягам никъде.

— Няма къде да отидеш… Ще се справиш… Водачът ме чака.

Алисън направи две крачки и застана пред него. Тя заговори тихо, съвсем малко над нивото на шепненето.

— Искам да ти кажа нещо, Алекзандър Т. Маколиф. И няма да изпадам в драматичност или сълзливост, или в каквото и да е далечно подобие на театралничене… защото това са патерици… А ние и двамата можем да вървим и без тях. Преди шест седмици аз бягах. Отчаяно, опитвах се да се убедя, че бягайки аз се спасявам — което дълбоко в себе си знаех, че е абсурдно. В Кингстън ти казах колко абсурдно е всичко това. Те могат да те открият. Навсякъде. Компютрите, банките с информация, ужасните, изтънчени преследвачи, които имат в мазетата си и в скритите си стаи, са напълно реални. И проникващи навсякъде. И няма такова нещо като подземен свят, в отдалечени места… Не очаквам да го разбереш и може би затова онова, което правиш се оказва правилното… «Справи се с другите преди те да са се справили с тебе». Това са твои думи. За мен това е ужасен начин на мислене. Но от друга страна вярвам, че това е единственият начин да успеем да имаме свой собствен живот.

Маколиф докосна лицето й с пръстите си. Очите й бяха помътнели. Никога досега не я бе виждал такава.

— Това дяволски много звучи като предложение.

— Желанията ми са прости, изразите ми не са изтънчено-мъгляви и, както веднъж беше казал, аз съм дяволски добър специалист.

— «Маколиф и Бут. Проучватели. Офиси: Лондон и Ню Йорк.» Добре ще изглежда на бланка.

— Ще имаш ли нещо против да е «Бут и Маколиф»? Имам пред вид по азбучен ред…

— Не, нищо напротив — прекъсна я той нежно, докато обвиваше тялото й с ръце.

— Дали хората винаги си говорят глупости, когато са изплашени? — попита тя, като зарови лице в гърдите му.

— Сигурно е така — отговори той.

Питър Йенсен бръкна в пълната си раница и започна да рови из дрехите. Раницата беше претъпкана. Йенсен примига, когато най-после измъкна обекта на своето дирене изпод купчината.