Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Пътуването продължи осем часа, те почиваха след всеки труден преход бил той в джунглата, по стръмните планински склонове или в безкрайните пещери. Маколиф прецени, че те не са навлезли на повече от седемнадесет или може би осемнадесет мили навътре в страната Кок Пит, просто всяка следваща миля бе по-опасна и изтощителна от предишната.

Малко след пет часа следобед, вече високо в планината Флагстаф, достигнаха края на един планински проход. Изведнъж пред очите им се разкри тревисто плато, дълго около половин миля и широко не повече от петстотин ярда. То гледаше към висока канара, извисяваща се три четвърти над него. Малкълм ги поведе надясно, към западния му край. Наклонът на платото се спускаше и завършваше в гъста джунгла, толкова гъста и страшна, каквато Маколиф не беше виждал досега.

— Наричат я Лабиринтът на Акуаба — каза Малкълм, като видя израза на удивление, изписал се върху лицето на Алекс. — Ние сме заимствали един от обичаите на древна Спарта. На единадесетия си рожден ден всяко момче бива отвеждано във вътрешността й и трябва да остане там четири денонощия.

— Единиците от по четири… — промълви Маколиф повече на себе си, отколкото към Малкълм, докато съзерцаваше невероятната, сурова плътност на джунглата под краката им. — Пътешествието към смъртта.

— Ние не сме нито спартанци, нито араваки — каза Малкълм, като се смееше тихичко. — Децата не го осъзнават, а и с тях винаги има възрастни… Елате.

Двамата халидонити се обърнаха и тръгнаха към другия край на платото. Алекс погледна за последно «Лабиринтът на Акуаба» и ги последва.

В източния край се намираше пълната противоположност на току-що видяната джунгла. Ефектът беше потресаващ.

Под тях се разстилаше долина, дълга не повече от половин миля и вероятно около миля широка. Тя бе обградена от хълмове, които бяха подстъпи към извисяващите се отзад планини. В северния й край планински потоци се събираха и образуваха висок водопад, преливащ водите си през n на брой стъпала и завършващ в сравнително широко, укрепено отстрани водно пространство.

На отвъдния бряг на езерото бяха полята, по-точно пасищата, тъй като се виждаха стада добитък мързеливо да пощипват трева: крави, кози, малко товарни магарета и няколко коня. Тази земя е била отвоювана от дивата природа и култивирана — поколения назад, помисли си Маколиф.

На отсамния бряг на езерото, точно под тях, имаше сламени колиби, закътани сред високи дървета сейба. На пръв поглед изглеждаше, че те бяха седемдесет или осемдесет на брой. Те едва-едва се открояваха сред дърветата, надвисналите лози и гъстата тропическа растителност, която се ширеше навсякъде и потапяше всичко в ярките цветове на Карибието. Комуна, заслонена от природата, мислеше си Алекс.

Тогава той си представи как би изглеждало всичко това отвисоко. Не както го виждаше в момента, застанал просто на по-високо място, но от горе, от самолет. Селото — а то си беше село — би приличало на всяко друго такова, принадлежащо на уединените из хълмовете общества, със своите сламени покриви и неизбежните пасища. Разликата беше само в заобикалящите го планини. Платото беше един откъслек равна земя високо в гънките на планината. За тази част на Флагстафската планинска верига бяха характерни силни въздушни течения и всевъзможни, непредсказуеми ветрове. Това означаваше, че реактивните самолети биха останали на минималната височина от шест хиляди фута, а по-леките — направо щяха да избягнат изкачването по-нагоре. Първите нямаше къде да кацнат, а вторите неминуемо щяха да се разбият при опита си да го направят.

Комуната беше защитена отгоре от природните особености на мястото, а отдолу — от мъчителния преход през терени, които никога не биха могли да се определят съвсем точно по картата.

— Не много предразполагащо, а? — Малкълм застана до Маколиф. Поток от деца, тичащи по оградена от двете страни с бордюри пътека, се беше устремил към езерото и вятърът отнасяше виковете им. Можеха да се видят местни хора, движещи се около колибите си, по-големи групи се разхождаха по продължение на канала, който водеше началото си от водопада.

— Всичко е… толкова чисто. — Това бе единствената дума, която Маколиф можа да измисли в момента.

— Да — каза халидонитът. — Подредено е. Елате, нека да слезем долу. Един човек ви очаква, за да се срещне с вас.

Водачът ги поведе надолу по скалистия склон. Пет минути по-късно тримата вече бяха на западния край на селището със сламените покриви. Докато ги гледаше отгоре Алекс не си бе създал ясна представа за височината на дърветата, които обграждаха от всички страни примитивните домове. Гъсти лози, накланящи се и виещи се във всички посоки, както и огромни папрати се разклоняваха непосредствено от земята или изскачаха от тъмните пазви на храсталаците.