Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Ако гледката от платото беше на петдесет стъпки по-високо, мислеше си Маколиф, нищо от това, което беше видял, нямаше да може да се забележи.

Подслонени от природата.

Водачът ги поведе по пътека, която изглежда минаваше през група колиби, намиращи се в подобно на джунгла място.

Жителите им бяха облечени като повечето обитатели на хълмиста Ямайка — в най-различни варианти на изработено от меки тъкани, свободно падащо облекло, но имаше и нещо различно, което Маколиф не можа в началото да определи. Виждаха се навити панталони в цвят каки, тъмни поли, бели памучни ризи и щампирани блузи — всичко в рамките на нормалното, на срещащото се из целия остров, характерно дори и за други места като Африка, Австралия и Нова Зеландия, където местните хора бяха взели каквото са могли — откраднали каквото са могли — от защитаващия тялото комфорт на белите нашественици. На пръв поглед нищо извънредно… Но все пак имаше нещо по-различно и проклет да беше Алекс, ако можеше точно да определи какво бе то.

И точно тогава той прозря. В същия миг, когато осъзна, че има нещо различно в това, което наблюдава.

Книги.

Няколко — трима-четирима или може би пет — от десетките туземци в тази комуна, намираща се в джунглата, носеха книги. Просто ги носеха под мишница или в ръцете си.

И дрехите им бяха чисти. Толкова беше просто. Имаше мокри петна, очевидно от пот и мръсотия от полската работа или от калта на езерото… но навсякъде се усещаше чистотата и спретнатостта, която не беше присъща на обитателите на комуните отвън, или за Африка, Австралия, Нова Гвинея, да не говорим за Джаксънвил, Флорида.

Нормална беше гледката на облекло, носено от аборигените, във всички степени на неподдържане — скъсано, разпорено, дори разръфано. Но дрехите на тези хора тук, от същата тази хълмиста земя бяха други — цели, без дупки и без нито едно разпорено място.

Не, това не бяха подхвърлени от белите като милостиня стари дрехи, нито пък бяха откраднати и не по мярка.

Да, племето на Акуаба живееше дълбоко в девствената джунгла, но не беше — като другите отдали се на уединение местни жители — дрипава общност от оскотели от бедност хора, с мъка изкарващи от земята своята прехрана.

По пътеките и около жилищата Алекс виждаше силни черни тела, ясни черни очи, което говореше за добро хранене и будна интелигентност.

— Отиваме директно, при Даниел — каза Малкълм на водача. — Сега си свободен. Благодаря ти.

Водачът зави надясно в една черна, непавирана пътека, която минаваше под гъсто замрежен тунел от дебелостволи джунглови лози. Пътьом той свали колана с кобура и разкопча ризата си. Командосът се беше завърнал у дома, помисли си Маколиф. Той вече можеше да свали маскарадния костюм — толкова парцалив сега на общия фон.

Малкълм направи жест с ръка и така прекъсна мислите на Алекс. Пътеката, по която вървяха, засенчвани от чадърите на дебелостволите мака и сейба, завиваше наляво в едно открито пространство, покрито с пълзяща трева. То продължаваше и отвъд канала с прясно течаща вода, който започваше от основата на високия водопад, с идещите от планините потоци. От другата страна на широкото, оградено дере земята се спускаше под наклон към барикада от камъни, а отвъд нея бяха пасищата, които се разгръщаха на дясно и граничеха с източния бряг на езерото.

Из огромното пасище можеха да се видят мъже, които с гегите си развръщаха отделни групи добитък. Вече беше късен следобед и топлината на слънцето намаляваше. Време беше да се приберат стадата за през нощта, мислеше си Маколиф.

Той разсеяно беше следвал Малкълм, зает с това да види възможно повече от странното, изолирано селище, когато осъзна накъде го води халидонитът.

Към основата на планината и водопада.

Те достигнаха ръба на захранващия езерото канал и завиха наляво. Алекс видя, че той е по-дълбок, отколкото изглеждаше отдалече. Бреговете бяха около осем стъпки високи; очертаването, което беше видял от платото, беше резултат от внимателно подредени камъни, положени в основите на дигите. Природният феномен, контролиран от човека, както и засетите поля, които се следяха от поколения наред.

Имаше три моста от дървени греди с парапети, високи до кръста, всеки от които беше закрепен в стените на дигите, където имаше каменни стъпала… поставени там преди десетилетия. Миниатюрните мостчета се намираха на разстояние от около 50 ярда едно от друго.

И тогава Маколиф го видя; едва-едва го видя, тъй като то бе скрито зад горичка от високи дървета, огромни гигантски папрати и стотици нацъфтели лози в основата на планината.