Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— Кажи ми — каза Алекс, докато водачът все още бе обърнат с лице към него. — Какво стана с целия този аравакски език, Полковника на мароните, единиците от по четири, осемте дни?

— Забравяте, Докторе, че аз свързах Уайтхол Господаря с неговия куриер. Полковникът на мароните никога не е получавал известие. Отговорът, който получихте, дойде от нас — водачът се усмихна. След това се обърна и даде знак на Алекс да го последва надолу по просеката.

Наблюдаван от водача, Маколиф почака, докато бялата светлина на панела показа достигането на пълна мощност. Когато това стана, той натисна бутона за предаване на сигнала, прикривайки с лявата ръка действията си. Знаеше, че това не е необходимо — нямаше да предава извънредния сигнал. Не би си позволил да проглуши честотата с викове за помощ. Беше му дадено ясно да разбере, че при първото засичане на враждебни сили в района, всички членове на експедицията ще бъдат простреляни в главата, и най-напред това ще се случи с Алисън Бут и Сам Тъкър.

Също толкова ясна беше и останалата част от споразумението. Сам Тъкър ще продължава да изпраща сигналите на всеки дванадесет часа. Алекзандър щеше да се върне с водача в тревистата област. Оттам, заедно със «свещеника», той щеше да бъде отведен в тайната обител на Халидон. Докато се завърне, членовете на експедицията оставаха колективен заложник.

На Алисън, Сам, Чарлз Уайтхол и Лорънс щеше да бъде казана истината. На останалите — не. На Йенсенови, Джеймс Фъргюсън и съпровождащия екип щеше да бъде дадено друго обяснение — бюрократично, напълно приемливо за професионалните изследователи: През нощта радиосъобщение, идващо от Кингстън, било препратено от Фалмут; Министерството на вътрешните работи настоявало за явяването на Маколиф в Очо Риос поради известни затруднения от институтско ниво. Просто обичайните усложнения, с които се сблъскваха ръководителите на експедиции. Теренната работа непрекъснато биваше прекъсвана от подобни административни тъпотии.

Когато «свещеникът» каза, че ще са им необходими три пълни денонощия, Алекс поиска да знае причината за този толкова дълъг период от време.

— Не мога да ви отговоря на въпроса, Маколиф.

— Тогава защо трябва да се съглася?

— Това е просто време. Освен това, не сме ли в шах и мат… господин Играч? Ние се боим от разкриване може би повече, отколкото вие се боите за живота си и живота на другите.

— Няма да допуснем това.

— Вие не ни познавате. Дайте си възможност да го направите. Няма да останете разочарован.

— Тогава са ви наредили да кажете «три дена», нали?

— Да.

— Което предполага, че които и да са ви наредили това, са очаквали вие да ме заведете при тях.

— Това е една значителна вероятност.

И Алекзандър прие условието за трите пълни денонощия.

Черният революционер, Лорънс, мажеше разголения гръб на Чарлз Уайтхол с пеницилинова паста. Прежулванията от въжето бяха дълбоки, човекът, който беше бил господаря Чарли, го бе сторил в пристъп на неудържима ярост. Двамата свалиха въжетата едва след като Маколиф разговаря с тях.

Алекзандър им беше заявил съвсем ясно, че няма да търпи повече своеволия. Техните случаи се таксуваха като изключения.

— Арогантността ви премина границата на допустимото, Маколиф! — каза Чарлз Уайтхол и направи гримаса, тъй като Лорънс беше докоснал едно по-чувствително място на ожуления му гръб.

— Приемам упрека. Тук сме на твоя територия.

— Ти не си подготвен да се оправиш с тези хора. Аз прекарах живота си, целия си живот, в това да отделям един по един пластовете на Ямайско-Карибската история!

— Не целия, господинчо Чарли — отвърна Алекс спокойно, но и хапливо. — Казах ти миналата нощ. За онази малка подробност, касаеща извъннаучната ти дейност. «Черният Цезар, яздещ през парка Виктория на коня на негрите от Помпей…»

— Какво, какво?

— Това не са мои думи, Чарли.

Лорънс изведнъж натисна с юмрука си в пресните, оставени от камшика рани по рамото на Уайтхол. Ученият изохка: вратът му беше изтръпнал от болка. Никой не помръдна. Лорънс заговори:

— Ти не язди никакъв кон негърски, господин. Ти тогава върви като останали хора.

Чарлз Уайтхол се вторачи през рамото си в неясните очертания на едрата, брутална ръка, готова да се стовари върху него.

— Знаеш ли, че се правиш на глупак. Мислиш ли, че която и да е политическа единица със своя собствена структура на властта, основаваща се на богатството, ще те толерира? Нито за секунда, ти егалитарен чакал такъв. Вие ще бъдете смачкани.