Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Първия път я подминах, направих завой на кръстопътя, проклинайки се, после бавно поех обратно нагоре по шосето, като внимателно се оглеждах за пощенската кутия. Върху нея нямаше никакво име, само голяма, издялана от дърво птица. Предния път е била точно в сянката на едно дърво, но сега се открояваше на светлината на фаровете ми и тогава забелязах алеята, която водеше навътре. Завих по нея, спрях малко встрани в храстите и угасих мотора.

Фермата се падаше на около сто и петдесет ярда встрани от пътя — една стара сграда, ремонтирана в малко по-съвременен стил. Зад нея, на фона на слабото сияние на нощните светлини, се открояваха две дълги постройки за пилетата, а влажният въздух беше натежал от миризмата на птичи тор. Вдясно, стотина крачки по-нататък, в неосветената част стърчеше двуетажен хамбар без всякакви прозорци. Беше потънал в мрак.

Когато стигнах до къщата, видях, че единствената запалена лампа беше в една стая на долния етаж откъм страната на комина — очевидно всекидневната. Останах неподвижен около минута, докато очите ми се ориентират в тъмнината. Наоколо не се виждаше никаква кола, но това съвсем не беше показателно, тъй като имаше предостатъчно места, където можеше да бъде скрита. Измъкнах 45-калибровия патлак, тикнах един пълнител в цевта и дръпнах с палец петлето.

Преди обаче да успея да направя и крачка, лампа светна и в срещуположната стая на първия етаж. Зад завесите една сянка прекоси стаята бавно и съвсем целенасочено, мина няколко пъти покрай прозореца и след това изчезна. Изчаках, но светлината не угасна. Вместо това на последния етаж също се появи светлина, но беше твърде оскъдна и стигна, колкото върху завесите да се откроят неясните очертания на човешка фигура.

В този момент внезапно осъзнах какво означаваше това и хукнах към вратата. Някой претърсваше къщата.

Вратата беше заключена и твърде масивна, за да мога да я отворя с ритник. Надявах се дъждът да заглуши шума, който щях да вдигна, после сложих шлифера си на прозореца и натиснах. Стъклото се разтроши откъм вътрешната страна и почти беззвучно се посипа по килима, аз освободих застопоряващото устройство, вдигнах прозореца и се прехвърлих през перваза.

По всяка вероятност мършавият оплешивяващ мъж, привързан към облегалката на стола, беше Алекс Бърд. Главата му беше клюмнала напред със забита в гърдите брадичка и когато я повдигнах, очите му се впиха в мен с безжизнен поглед. Отстрани на главата му имаше лека подутина, там, където е бил ударен, но като се изключат ожулванията по китките и глезените, други белези нямаше. Тялото му беше с топлината на настъпилата буквално преди минути смърт, а аз бях виждал твърде много случаи на сърдечен удар, за да не съм в състояние да поставя диагнозата и сега.

Явно Дракона беше успял да се добере до Алекс Бърд. Спипал го е точно там, където можеше да го накара да проговори, и сърцето на човечеца просто е експлодирало. Това можеше да означава само едно. Той не беше проговорил. Дракона продължаваше да търси. Той все още не знаеше къде е тя.

И сега, точно в тази секунда, беше горе и обръщаше къщата наопаки!

Стълбите завиваха към горната площадка и аз се свих в сянката до стената, докато по звуците успях да определя съвсем точно къде се намираше. Положих усилие да не се разсмея високо, защото се чувствах толкова добре и въпреки че се сдържах да не се разкискам на глас, не можах да потисна усмивката си. Усетих как се разлива по лицето ми, а после и придърпването през раменете към гърба, след което вече бях готов да тръгна.

Разбрах, когато усети. След като смъртта е твоят бизнес, ти имаш чувство за нея, един чисто животински инстинкт, който ти подсказва кога е наблизо, дори и в случаите, когато не си в състояние нито да я видиш, нито да я чуеш. Просто знаеш, че е там. И в мига, в който той внезапно усети присъствието ми, аз също разбрах, че той вече знае.

Изведнъж на горния етаж настъпи пълна тишина. Чу се най-тихото металическо изщракване, което можеше да издаде един пистолет, и това беше всичко. И двамата застинахме в очакване. И двамата знаехме, че това състояние няма да продължи дълго.

Не можеш да си играеш игрички, когато времето е толкова важно. Поемаш риска да те застрелят и може би само ако оцелееш, успяваш да отправиш своя изстрел точно в целта. Длъжен си да приключиш играта със съзнанието, че един трябва да умре, а понякога и двама, но друг начин не съществува. За първи път и двамата разбирате, че това е схватка между професионалисти, двама хладнокръвни убийци, изправени един срещу друг, и че няма такова нещо като спортсменство — ако бъде допуснато преимущество, от него ще се възползва другият, а този, който го е допуснал, ще бъде мъртъв.