Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Майк…

— Ще ти се обадя, Арт. Другата част от Дракона все още не е мъртва.

— Какво? — Той не ме разбра.

— Зъб и Нокът . Току-що приключих със Зъб. Нокът ще изисква повече усилия.

— Ще ни трябват показанията ти.

— Ще ги имате.

— Как ще…

Прекъснах го с едно: „Ще ти се обадя.“

Призори дъждът спря и на разсъмване музиката на слънчевите лъчи зазвуча по клоните на дърветата и по тревата. Планините искряха и сияеха, от тях се издигаше лека пара, а когато слънцето изгря, блясъкът изчезна и цветовете изплуваха. Похапнах в една денонощна автозакусвалня, паркирайки точно отпред. Изпих около половин дузина чаши кафе, после платих сметката и отново излязох на дневна светлина, без да обръщам внимание на странните погледи, които ми хвърляше момчето от подвижния бюфет.

Спрях още веднъж за малко при язовира Ашокан, само за да погледам водата и да се опитам да докарам на фокус изминалите седем години. Бяха си бая време. За седем години човек се променя.

Променяш се и за седем дни, помислих си аз.

Бях окаян скитник, който Пат беше завлякъл в болницата, за да види един умиращ човек. Тогава Пат не разбра, но аз бях почти толкова мъртъв, колкото и този на леглото. Зависи кой къде умира. Моята смърт беше почти факт. Пълното изчерпване, изсъхването беше неоспоримо. Всичко беше свършило, останала беше единствено безнадеждността, а това е почти смъртта на живите.

Помниш ли, Велда, когато заедно и двамата бяхме големи? Сигурно не си забравила, защото иначе никога не би ме потърсила. През всичките тези години бях живял, опитвайки се да те забравя, докато в това време ти си се мъчела да ме запомниш.

Станах бавно, изтупах си панталоните, после прекосих полето и се върнах при колата. През нощта я бях окалял цялата, докато се щурах по черните пътища, но мисля, че Лаура нямаше да се сърди.

Слънцето вече се бе вдигнало високо и се намираше почти в зенита си. Когато седиш и мислиш, времето може да тече ужасно бързо. Завъртях ключа, излязох на шосето и се понесох към планините.

Когато се изкачих по алеята, Лаура чу, че пристигам и изтича навън да ме посрещне. Хвърли се в обятията ми, обзета от неподправена радост и в продължение на няколко секунди застина така, обвила ръце около мен, после отново ме погледна, отстъпи назад и каза:

— Майк, лицето ти!

— Неприятности, скъпа. Казах ти, че съм беля.

Едва сега забелязах дрехите си. Шлиферът ми се вееше разтворен, по сакото и ризата ми имаше кръв, а отстрани едно парче беше съдрано и всичко около дупката беше подгизнало.

Очите й се разшириха, без да може да повярва на това, което виждаше.

— Майк! Ти си… ти си целият…

— Гръмнаха ме, малката. Тежка нощ.

Тя поклати глава.

— Не е смешно. Ще повикам лекар.

Хванах ръката й.

— Не, няма нужда. Не е чак толкова зле.

— Майк…

— Направи ми една услуга, котенце. Позволи ми да си полежа на слънце като едни стар пес, става ли? Не ми трябва никакъв скапан доктор. Ще се оправя. Случвало се е и по-рано. Искам просто да си постоя сам на слънце.

— О, Майк, ти упорит глупчо.

— Има ли някой у вас?

— Не, ти все избираш почивния ден за прислугата. — Сега отново се усмихваше. — Умен си и това ми доставя удоволствие.

Кимнах. По някаква причина болката отстрани се беше засилила и дишането ми ставаше все по-затруднено. Имаше и други места, където болката пулсираше и те също нямаше да се оправят скоро. Това беше едва началото. Аз казах:

— Уморен съм.

Отново излязохме навън и отидохме при басейна. Тя ми помогна да се съблека, аз навлякох за пореден път банските, отпуснах се на пластмасовия шезлонг и оставих слънцето да ме сгрее.

От рамото надолу имах синини, а там, където се намираше счупеното ребро, се беше появила подутина, яркочервена ивица, която продължаваше встрани и назад към гърба. Лаура намери някакъв дезинфекционен препарат и почисти браздите, които бяха одраскали в кожата ми двата куршума, а мислите ми отново се върнаха към момента, в който ги бях получил. Осъзнах какъв късмет съм имал, защото здравенякът беше твърде нетърпелив, точно какъвто бях и аз едно време, и изпитваше много голямо удоволствие от онова, което трябваше да бъде просто и единствено бизнес.

Подремнах известно време. Оставих слънцето да шари по тялото ми от едната страна до другата, после внезапно се събудих, защото събитията се бяха свързали в съзнанието ми и аз знаех, че ми оставаше да свърша още една работа.