Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Показахме се иззад ъглите едновременно с оглушителния трясък на моя 45-калибров патлак, който изби желязото от ръката му. Внезапно усетих пламтяща болка отстрани и още една в ръката. Това беше мигновен огън, изстрелян напосоки, докато успееш да попаднеш в целта, и в рамките на четирите бързи изстрела, аз го видях там, в горния край на стълбището — огромен, с високи скули, които наистина придаваха на лицето му индиански вид, с черна коса, паднала ниско над челото му, и със зейнала уста, разкривена от наслаждението, което изпитваше от действията си.

А после моят изстрел изби пистолета от ръката му и преимуществото беше негово, защото беше там, горе, обезумял убиец със застинал на устните му вик, и като животно, каквото си беше, той реагира мълниеносно и се хвърли към мен с главата напред през смъдящия парлив пушек от изстрелите.

Ударът ме повали по гръб и аз се тръшнах върху някаква масичка в ъгъла, така че лампата върху нея се разби на хиляди парченца точно до главата ми. Сграбчих го, палтото му се раздра и една дълга ивица остана между пръстите ми, после той успя да се измъкне с ръмжене и гърлена псувня, като се претърколи и се изправи на крака като истински акробат. Патлакът беше изхвърчал от ръката ми и лежеше точно до стъпалото. Трябваше ми само едно бързо движение и щеше да бъде мой. Той видя какво се канех да направя, прецени шансовете си и разбра, че не може да ме достигне, преди да съм докопал пистолета, и в мига, когато се устремих към него, хукна към всекидневната и изхвърча през входната врата навън. Затворът беше напред, петлето назад, така че разполагах поне с още един патрон, а той не можеше да си позволи риска да загуби. Съзрях размазаната му сянка, да се носи към алеята за колите и когато се изправих на вратата, разкъсвайки струящия навън поток светлина, той завиваше в мрака към хамбара. Пуснах един изстрел след него и чух как куршумът се заби в дъските.

Беше последният. Този път затворът си остана в задна позиция. Хвърлих пистолета на тревата, хукнах към хамбара и преди да е успял да залости вратата, се гмурнах в черния мрак.

Той се хвърли отгоре ми като котка, но направи грешка и посегна към дясната ми ръка, мислейки, че тя стиска пистолета. Тогава с другата сграбчих лицето му и почти го разкъсах. Той не изкрещя. Издаде само някакъв гърлен звук и се вкопчи в шията ми.

Беше голям, силен и безумен, но тази игра беше и моя. Надигнах се, отхвърлих го от себе си, скочих и нанесох удар с крак, там, където ми се струваше, че се намира. Пропуснах целта си, но върхът на обувката ми го уцели отстрани, той изгрухтя и ми отвърна със страхотен замах, който успях да блокирам само частично. Усетих как следващият удар се стоварва отгоре ми и се оставих на един стар рефлекс. Когато нещата се развиват в твоя полза, една хватка от джудо би била страхотна, но съкрушителният десен прав във физиономията може да направи на нищо и джудо, и карате, и каквото и да е, стига да попадне в целта първи.

Ръката ми нанесе точно такъв удар и потъна в кашата от кости и разкъсана плът. В същия миг усетих мириса на кръвта и долових хриптенето, с което се опитваше да си поеме дъх. Успя да ме сграбчи, а ръцете му бяха като огромни хищни лапи. Просто се беше вкопчил в мен и аз знаех, че ако не успея да се измъкна, той може да ме убие. Усети, че ще опитам удар с коляно и леко се извъртя, за да го блокира странично. Но аз направих нещо по-лошо — сграбчих го, стисках и извивах, а викът му беше като писък на жена, толкова висок, че звукът почти секна, и, обезумял от болка, той ме блъсна така силно, че аз почти изпуснах онова, което бях оставил от мъжествеността му с тази отчаяна хватка. Тласкан от сляпа омраза той се хвърли към мен и когато се препънах в нещо, той скочи отгоре ми като диво животно, зъбите му се впиха в плътта ми, ръцете му блуждаеха и разкъсваха. Почувствах шока на неописуема болка и трошене на ребра под тежестта му, но колкото и да се мъчех, не успях да го отблъсна, той продължаваше да ме притиска и да ме блъска с глава, без да престава да надава този тънък почти като свирка писък. След минута той щеше все още да е жив, а аз вече мъртъв, и тогава Велда щеше да умре.

Когато името й проблесна в съзнанието ми, нещо стана, малкото, което беше останало, се оказа все още там, аз вдигнах лакът, внезапно блъснах главата му назад, после нанесох още един отривист в челюстта и още един, и пак, и пак, а след това вече бях отгоре му и удрях, удрях, блъсках, премазвах… накрая той вече не помръдваше под мен. Дишаше, но вече лежеше неподвижно.