Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Изправих се и успях някак да се добера до вратата, застанах там и вдишвах огромни глътки въздух. Усещах как кръвта шурти от носа и устата ми и мокри ризата ми, а при всяко вдишване страната ми се разкъсваше и гърчеше в непоносима болка. Двете рани от куршум бяха нищо в сравнение с останалите. Бях изстискан докрай, разкъсан, почти унищожен, но победих. И сега този копелдак щеше да умре.

От вътрешната страна точно до вратата открих електрически ключ. Светна само една малка крушка, но тя беше достатъчна. Върнах се до мястото, където Дракона лежеше по гръб, събрах солидно количество слюнка и се изплюх в лицето му. После механично пребърках джобовете му и не намерих нищо, освен пари, докато накрая забелязах, че един от ударите ми в главата му беше смъкнал отстрани парче коса. Дръпнах перуката и под нея открих няколко микрофилма.

Майната им, не знаех какво съдържаха, пък и въобще не ме интересуваше. Дори се ухилих на този идиот, защото той наистина приличаше на индианец, само че сега вече полускалпиран от един аматьор. Беше голям, направо огромен. Високи скули, нещо славянско в очите, устата му — жестока цепнатина, веждите му — гъсти и черни. Макар и с половин скалп, нямаше кой знае колко да прилича на индианец. Във всеки случай, не на някой от нашите.

На стената висеше брадва с дълга дръжка и добре наточено двойно острие. Смъкнах я от гвоздея и се върнах при Дракона.

Как точно се убиваше дракон? Можех да забия брадвата в търбуха му. Щеше да бъде доста забавно. Можех да разцепя черепа му право през средата и така щеше да изглежда още по-добре. Като видят снимките, вече нямаше да се мотаят наоколо. Ами вратът? Едно „прас“ и главата му щеше да се търкулне, както едно време са правели японците. Глупости, защо да бъде по този начин?

Тоя приятел щеше да умре истински .

Погледнах грамадната свиня, оставих брадвата на пода и го подритнах с върха на обувката си. Какво беше казал Арт? Нещо за страданието? Мислех, че е побъркан, но може и да се окаже прав. Ами да, съвсем може да си е прав. Все пак с нещо трябваше да им се покаже, че има други хора, които се отнасят с тези комунистически мърлячи точно, както те самите се отнасят с другите.

Някакъв знак.

Сега това беше Горлин, другарят Горлин. Драконите престават да бъдат дракони, след като бълват кръв, която им тече по брадата.

Обиколих постройката, за да потърся знак.

Намерих го в дъното на хамбара на един тезгях.

Пирон за двайсет цента и чук, чийто ударник от едната страна беше сферичен, а от другата — заострен. Пиронът изглеждаше с дължина към десетина сантиметра, а главичката му беше колкото десетцентова монета.

Върнах се обратно и обърнах другаря Горлин по очи.

Прострях ръката му с длан към пода.

Чукнах няколко пъти по талпите наоколо, докато открих напречната греда, и положих ръката му точно върху нея.

Колко жалко, че не беше в съзнание.

После поставих пирона в средата на ръката му и започнах да го блъскам с чука, да блъскам, блъскам, блъскам, докато главичката на този пирон потъна в кожата му и сега той беше така здраво прикован за пода като някакъв чарк, че никога нямаше да се освободи, ако не го измъкне с клещи, само дето това хич нямаше да му се удаде с шлосерския чук. Захвърлих чука до него и казах:

— По-добре и от белезници, приятел — но той не схвана вица. Все още беше изключил.

Навън дъждът се беше усилил. Винаги го прави след подобно нещо, опитвайки се да отмие спомена за него. Вдигнах пистолета си, отнесох го в къщата, разглобих го, избърсах го от влагата и после отново го сглобих.

Едва тогава се отправих към телефона и помолих централата да ме свърже с Ню Йорк, а номерът, който дадох на момичето, беше на брокерската агенция „Пиъридж“.

Обади се самият Арт Рикърби.

— Майк? — каза той.

— Да.

В продължение на няколко секунди цареше мълчание.

— Майк…

— Пипнах ти го. Жив е все още.

Все едно че му бях казал колко е часът.

— Благодаря — каза той.

— Ще ми се отплатиш за тази услуга.

— Ще се погрижа. Къде е той?

Обясних му. Разказах му и цялата история. Поисках веднага да се обади на Пат и на Хай и да даде гласност на случилото се. С най-големи подробности. Сега вече почти всичко беше разкрито.

Арт каза:

— Само още едно нещо, Майк.

— Какво?

— Твоят проблем.

— Всичко е наред. Край. Седях тук, почиствах си пистолета, и ми се стори като изщракване с пръсти. Толкова просто. Ако се бях сетил веднага, Дюй, Денис Уолас и Алекс Бърд сега щяха да са живи. Оказа се трагично просто. Още преди няколко дни можех да съм открил Велда.