Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Тогава остава още една крачка.

— Правилно. Приятелят.

— Не можеш да проследиш докъде е било обаждането, след като е минало толкова време.

— Не мисля, че се налага.

Той поклати глава.

— При положение че Коул наистина е бил толкова важен агент, той не е имал приятели.

— Имал е един — казах аз.

— Кой?

— Велда.

— Но…

— Значи би могъл да има и друг. Някой, дето е бил в същата игра през време на войната, някой, за когото е бил сигурен, че ще оцени сериозността на положението и ще действа незабавно, някой, в когото е бил абсолютно сигурен, че ще успее да изпълни мисията.

— Кой е той, Майк?

Не му казах.

— Ще ти се обадя, когато свърши. Кажи това на Пат.

В долния край на улицата една полицейска кола зави към сградата. Аз слязох по стълбите и тръгнах в обратна посока, вървях небрежно и когато стигнах Девето авеню, махнах на едно такси и му казах да кара към паркинга, където бях оставил колата на Лаура.

Ако грешах, преследвачите щяха да хванат Велда. Тя щеше да бъде мъртва. Те не искаха нищо друго от нея, освен смъртта й. Както и да е, майната им на техните вонящи скривалища. Майната им — и на тях, и на проклетите им философии. Смъртта и разрухата бяха единствените неща, на които беше способна сбирщината от Кремъл. Те познаваха стойността на насилието и смъртта и я използваха непрестанно в един безумен план да смажат всичко, освен себеподобните си.

Но имаше нещо, което не знаеха. Не знаеха как да се справят, когато всичко това се обърнеше срещу тях и избухнеше в собствените им физиономии. Само ако е мъртва, помислих си аз, и ще се впусна в свой собствен лов. Мислят си, че те могат да преследват? Тъпотии. Нямат представа какво значи да използваш истинско насилие. Смърт? Ще ги пипна, всеки един от тях, независимо от това дали са малки или големи, без значение къде се намират. Ще ги сваля като толкова други дрисльовци в скапаните им самолети и то така, че да се побъркат от страх, и тези, които ще бъдат следващата ми плячка, няма да имат и миг покой, докато главите им не се разхвърчат във всички посоки.

Тъй че по-добре да не греша.

Денис Уолас е знаел кой е трябвало да вдигне сандъка. Времето не е стигало за сложна размяна на кодови сигнали за разпознаване и ако Денис е бил наясно, че това е нещо повече от майтап, би могъл евентуално да се провали. Не, налагало се е да бъде бързо и просто и в никакъв случай страшно. Предал е сандъка на човек, чието име му е било казано предварително, и тъй като сандъкът е бил достатъчно голям, вероятно за пренасянето му са използвали камион. Видял е някакъв надпис на камиона, който му е помогнал да разпознае и него, и шофьора, и после с малко старателна работа с нож върху корема му, паметта му е била принудена да възстанови и най-малката подробност около сделката.

Трябваше да съм прав.

Арт Рикърби беше посочил следата.

Името на човека трябваше да бъде Алекс Бърд — старият приятел на Ричи от военните години, който имаше птицеферма в Марлборо, Ню Йорк, и който по всяка вероятност притежава пикап, с който би могъл да пренесе един сандък. Той би бил в състояние да направи тази услуга, да си държи устата затворена и да забрави какво е свършил, точно както са го обучавали. След това най-вероятно е пропуснал съобщението по вестниците за смъртта на Ричи, което обяснява защо, след като приятелят му вече е бил мъртъв, той не се е обърнал към полицията.

Докато стигнах до моста „Джордж Вашингтон“ звездите на нощното небе избледняха и отново се чувстваше дъхът на приближаващ дъжд. Поех по Палисейдс Драйв и там, където завих, за да продължа нагоре по скоростната магистрала, дъждът се изсипа на тънки полегати струйки, които оставяха вадички по шосето и плющяха по предното стъкло.

Обичах нощи като тази. Способна е да възцари всеобщ покой. Стъпките в такава нощ стават по-тихи и кучетата никога не лаят в дъжда. Той замъглява гледката и заглушава звуци, които иначе могат да те издадат, и понякога стават толкова успокояващи, че биха могли да те подмамят в смъртоносен сън. Да, спомнях си и други такива нощи. Мъртвешки нощи.

При Нюбърг излязох от магистралата, влязох в града по 17K и после свърнах на север по 9W. Когато стигнах до Марлборо, спрях при една бензиностанция и попитах работника дали знае къде живее Алекс Бърд.

Да, знаеше. Обясни ми как да стигна и за да съм съвсем сигурен, аз си скицирах маршрута, после отново поех по черния път, който свиваше обратно към вътрешността.