Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Както и става. Дракона вече е тук, проследява Коул, смятайки, че той ще тръгне към някакво предварително уговорено място, където е скрил Велда, но щом разбира, че няма нищо подобно, бързо си прави сметката и застрелва Коул. Налага се веднага да изчезне заради събралата се тълпа и едва по-късно успява да се добере до Стария Дюй и тогава разбира за мен. Не ме питай как точно могат да го направят — навсякъде си имат източници на информация. После се връща, убива Дюй, само че не открива съобщението от Коул и е принуден да се лепне за мен, за да види дали няма да го отведа където трябва.

Хай отново се мръщеше.

— Но аз нямаше как да го отведа при Велда, защото не знаех къде е тя — продължих аз. — Съвсем скоро той ще се сети за онова, което съобразих и аз. Коул е извел Велда от кораба с нечия помощ и този някой знае къде се крие тя.

— Какво смяташ да правиш? — Сега гласът му беше приглушен и овладян почти колкото моя.

— Да се кача на същия кораб и да разбера кой друг е участвал в тази работа.

— И как ще стане?

— Бъди мой гост и аз ще ти покажа по-грозната страна на живота.

Платих на шофьора на таксито пред бара на Бени Джо Гриси и когато Хай видя къде се намираме, подсвирна тихо и изрази гласно надеждата си, че си давам сметка какви ги върша. Влязохме вътре. Сладура и ситният му приятел стояха на обичайните си места и когато Сладура ме видя, придоби леко пепеляв цвят около устата и с бързо движение на главата метна поглед към бара.

С едно кимване Бени Джо даде очакваното разрешение, ние минахме покрай тях, без да кажем и дума, а когато стигнахме до бара, аз измъкнах картата, която ми беше дал Арт Рикърби и позволих на Бени Джо хубавичко да я поогледа.

— В случай че ти хрумнат някакви идейки като предния път, приятел, да знаеш, че ще вдигна това място във въздуха заедно с теб.

— Виж, Майк, аз никога…

— Затваряй си устата — казах аз. — Тук ли е Бейлис Хенри?

— Пепър? А-ха. Отиде в кенефа.

— Изчакай ме тук, Хай.

Отидох до вратата в дъното, на която пишеше „Мъже“, бутнах я и влязох. Старият Бейлис стърчеше до умивалника и си сушеше ръцете. Видя ме в огледалото и когато ме позна, очите му станаха бдителни. Обърна се и сложи ръце на гърдите ми.

— А, не, Майк, повече не, мойто момче. За каквото и да става въпрос, далече от мен. Последният път ми беше такъв урок, че скоро няма да го забравя. Вече съм стар, плаша се лесно и колкото живот ми е останал, искам да му се порадвам. Ясно ли е?

— Ясно.

— Тогава изобщо забрави какво си дошъл да ме питаш и не ме карай насила да говоря за старите времена или пак да се правя на репортер.

— Няма да стрелят по теб.

Бейлис кимна и вдигна рамене.

— То с теб може ли да се спори? Какво искаш да знаеш?

— На кой кораб беше Ричи Коул?

— На „Ванеса“.

— Кой кей?

— Беше на дванайсети, ама това вече не ти върши работа.

— Защо?

— Да го вземат дяволите, отплава онзи ден.

Онова, което имах да кажа, му го казах с приглушен глас. Всичко се е чувало през прозореца, защото мислех твърде бавно и сега тези два дни се бяха оказали фатални.

— Какво е имало там, Майк?

— Исках да видя един човек.

— Тъй ли? Аз пък мислех, че става въпрос за кораба. Ами тогава може би ще успееш да се срещнеш с някое от момчетата. Знаеш, че „Ванеса“ беше корабът, на който си имаха неприятности с профсъюза. Всички се оплакваха от кльопачката и повечето от хората отказаха да се качат пак. Профсъюзът наистина ги е притиснал яко.

Внезапно отново се беше появил някакъв шанс и аз се вкопчих в него.

— Слушай, Бейлис, Коул с кого движеше на кораба?

— Ти добре ли си, Майк, там в открито море…

— Нямаше ли някакви приятели на борда?

— Доколкото знам, не.

— А стига бе, човек не виси на някоя черупка месеци наред, без да се сближи поне с един човек!

— Така си е… виж, Коул обичаше да играе шах и там имаше едно момче… как беше… Ред Маркам, да, точно, Ред Маркам. Пиели си заедно и си правели по някоя и друга игричка, защото Ред наистина беше добър. Веднъж…

— Къде мога да го намеря?

— Знаеш ли къде е бардакът на Ани Стайн?

— Нощният приют за отрепки ли?

— Аха. Потърси го там. През деня се напорква и се прибира рано.

— Ако решиш, ела с мен.

— Майк, вече ти казах…

— Хай Гарднър е отвън.

Бейлис вдигна очи и се ухили.

— Бре, мамка му. Щом се мъкне и той, ще дойда. Когато аз вече бях цар на сензационните материали, той още беше нещастен драскач.

Сградата, която държеше Ани Стайн, беше известна като Пристанищния хотел. Едно преспиване там струваше долар, доста висока цена за тоя тип мизерни стаички, така че клиентелата беше сведена до работници на парче и приходящи моряци. Хотелът беше стар и мръсен, навсякъде се носеше воня на дезинфекционни препарати и пикоч, потисната отчасти от старчески мирис на поражение и запуснатост.