Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Да, разбирам — казах аз.

— Върни се, след като вече си направил своя избор.

— Разполагаш с цял Вашингтон, за да се забавляваш.

Лаура поклати глава. Косата й беше златист облак. Тя каза:

— По дяволите Вашингтон! Ще те чакам.

Велда, Лаура. Имената толкова си приличаха. Коя от тях? След тези седем години на пълна нищета, коя от тях? След онова, което знаех, коя от тях? Тогава беше вчера. А сега е днес. Коя от тях?

Аз казах:

— Добре, Лаура. Ще реша и тогава ще дойда отново.

— Вземи моята кола.

— Благодаря ти.

А сега тя трябваше да бъде моя. Пръстите ми се сключиха около ръцете й, притеглих я така, че да мога да я целуна, да усетя вкуса на устните й, да почувствам възбуждащите движения на езика й, защото това беше жената, при която знаех, че ще се върна.

Ловци, превърнали едно момиче в дивеч. Всички ние искахме само него, а причините за това бяха далече в миналото. И щяхме да довършим своя лов, но какво щяхме да правим с плячката?

— След всичко това не бива да си тръгваш.

— Трябва — казах аз.

— Защо?

— Трябва да е намерила начин да се добере до тази страна. Мисля, че зная как.

— Ще я намериш и после ще се върнеш?

— Да — казах аз и оставих ръцете си да блуждаят по тялото й, за да разбера, че никога няма да има някой друг и когато всичко свърши, аз я пуснах, накарах я да остане там, влязох вътре, взех си пистолета, облякох шлифера си и потеглих обратно към града, който сега беше моят нов Вавилон.

И отново беше нощ, а градът навлизаше в своя пъклен живот като любовница на граф Дракула. Ярката светлина на деня, която можеше да смъкне фасадата на фалша и да оголи слоя мръсотия, сега беше изчезнала. За наблюдателите нереалното се превърна в реалност, а под разноцветните измамни светлини мръсотията се промени във фини, едва доловими цветове и сякаш целият този огромен куп от бетон, стомани и стъкло, беше създаден единствено, за да съществува в нощта.

Оставих колата си на паркинга на ъгъла на Осмо авеню и Петдесет и втора улица, обадих се на Хай Гарднър, казах му да ме чака в „Блу Рибън“ на Четирийсет и четвърта и после се отправих пеша към заведението, потънал в мисли за онези дреболии, които бях длъжен да анализирам много по-рано.

Цялата тази работа ми изглеждаше невъзможна — седем години, държана в капан в Европа. За това време човек можеше пет — шест пъти да обиколи света. Но тогава той нямаше да е в капан. А въпросът е, че те са били. Ако Велда или Ерлих бяха просто аматьори, щяха да ги спипат без всякакви проблеми, но техният професионализъм им беше помогнал да се измъкнат. Почти. Което вече правеше Велда дори по-добра, отколкото самият Ерлих.

Някак си не изглеждаше вероятно.

А беше.

Хай беше пристигнал в „Блу Рибън“ преди мен и ме очакваше на една маса, като пиеше халба гъста тъмна бира. Кимнах на сервитьора и той отиде за моята. Дадохме си поръчката, ядохме и едва тогава Хай си направи труда да отправи към мен странния си поглед над току-що запалената пура.

— Свърши ли?

— Вече не остана много.

— Тук ли ще говорим?

— Това място не е по-лошо, от което и да е друго. Ще чуеш повече, отколкото можеш да събереш в една колона.

— Караш ме да се притеснявам за обема.

И той се облегна назад и ме остави да му разкажа онова, което вече бях изложил пред Лаура. От време на време си водеше бележки, защото сега му беше времето. Казах му онова, което знаех и мислех, обясних му каква според мен беше ролята на всеки един и през няколко минути той вдигаше поглед от листовете си, в него се четеше абсолютна недоверчивост, поклащаше глава и после си записваше още нещо. Когато смисълът на цялата картина започна да прониква в съзнанието му, зъбите му така силно стиснаха пурата, че тя увисна от устата му почти пречупена, угасна, той я хвърли в чинията и запали нова.

Когато свърших, той каза:

— Майк, ти даваш ли си сметка до какво си се добрал?

— Ясно ми е.

— Как можеш да си останеш така дяволски спокоен?

— Защото грубата част започна току-що.

— Ти си господ, човече.

— Знаеш какво липсва, нали?

— Естествено. Нещо в главата ти. Опитваш се да се противопоставиш на цял политически комплот, който се стоварва на главата ти с невъобразима сила. Независимо от това къде се намираш. Майк, ти не можеш да се бориш сам срещу всички тези хора.

— Глупости. Изглежда ще ми се наложи. Аз не съм от личностите, които се радват на обществено признание. Кой ще обърне внимание на думите ми?