Микки Спиллейн - Ловци на момичета

А после, преди да успеем да го превърнем в нещо друго и докато все още го възприемахме просто като шега, вече се бяхме облекли и когато мина покрай мен, тя ми се усмихна. Протегнах ръка към нея и я спрях, но после се обърнах, защото забелязах нещо, което за момент ме накара да замръзна.

— Какво има, Майк?

Пресегнах се и взех пушката, която стоеше в ъгъла на съблекалнята. Постройката се намираше върху продължението на тенискорта отвън и временният под беше от глина. Там до вратата, където беше оставена пушката, водата от душа пред нея беше проникнала вътре и беше навлажнила глината така, че сега тя представляваше полутвърдо вещество — син маджун, който спокойно можеш да моделираш в ръката си.

Тя беше оставила пушката с дулото надолу и двете цеви се бяха запушили с глина. Когато я вдигнах, сякаш някой беше отрязал парче от синия клей с формичка за курабийки, дълбока два инча.

Преди да я отворя, аз попитах:

— Заредена ли е?

— Да.

Натиснах с палец лоста за зареждане, отворих пушката, извадих двете гилзи, после ударих няколко пъти цевите в дланта си, докато парченцата глина се показаха достатъчно, за да успея да ги измъкна като две смъртоносни тапи, каквито си бяха.

Тя забеляза изражението на лицето ми и се намръщи, без да знае какво да каже. Тъй че първи заговорих аз.

— Кой сложи пушката тук?

— Аз.

— Мислех, че знаеш как да си служиш с нея. — В гласа ми имаше раздразнение, което можеше да се реже с нож.

— Лео… ми показа как да стрелям с нея.

— Но очевидно не ти е показал как да я съхраняваш.

— Майк…

— Чуй ме, Лаура, и ме чуй добре. След като ще си играеш с оръжие, по-добре първо се научи да си служиш с него. Отишла си и си тикнала муцуната на тази красавица в калта. Даваш ли си сметка какво щеше да стане, ако се беше опитала да стреляш с нея?

Очите й се изпълниха със страх от онова, което видя изписано на лицето ми, и тя поклати глава.

— Добре, майната му, слушай тогава. Без да се замислиш дори, ти си тикнала тази пушка в гъстата глина и си запушила цевите. Тя е заредена с първокласни амуниции от най-добро качество и ако беше дръпнала спусъка, щеше да ти остане само една безкрайно малка частица живот между великото тогава и великото сега, защото насоченият обратно заряд на тази пушка буквално за миг щеше да те изтрие от лицето на земята.

— Майк…

— Не, сега мълчи и ме слушай. Ще ти бъде полезно. Тези цеви щяха да разцъфнат като обелена мандарина и целият този заряд щеше да отиде право във великолепното ти гърло, тъй че, ако ти се прииска да създадеш работа на полицейския медицински експерт, та да си задоволи някоя прищявка, това е начинът. Ще трябва да дойдат и да ти изстържат мозъка и да измъкнат с пинцети, забитите в дървената ламперия парченца от черепа ти. Веднъж видях залепени за стената очни ябълки и ако наистина ти се иска да видиш нещо гадно, пробвай това. По-големи са, отколкото си мислиш, и през цялото време, докато те гледат, изпускат слуз, а когато се опиташ да ги махнеш от дъската, после няма къде да ги сложиш, освен да ги държиш в ръка и да ги пуснеш в кофата при останалите карантии. Те плуват на повърхността и продължават да те гледат, докато накрая не затвориш капака.

— Майк…

— Млъкни, по дяволите! Да не си си играла пред мен така тъпо с тази пушка. Направи го, сега ще слушаш.

Беше затиснала с две ръце устата си и всеки момент щеше да повърне.

— Най-лошото е с врата, защото главата е отишла по дяволите и известно време от него продължава да пръска кръв, тъй като сърцето все още не е разбрало, че жизненоважният нервен център вече го няма, а знаеш ли колко нависоко хвърчи тази струя? Не? Тогава нека аз да ти кажа. Кръвта не просто сълзи. Избликва под налягане право нагоре на повече от метър и омазва всичко наоколо. Просто няма да повярваш колко много кръв има в едно тяло, докато не вадиш един внезапно обезглавен човек и не погледаш какво става. А аз съм бил там. Бил съм свидетел на всичко това. Не позволявай да се случи и с теб.

Тя повърна кафето си отвън пред вратата, но на мен хич не ми пукаше, защото след като някой може да се отнася толкова небрежно с една пушка или с каквото и да е оръжие, си заслужава точно това, за да го запомни. Избърсах и почистих цевите, заредих отново пушката и я оставих на мястото й с дулото нагоре.

Когато излязох, Лаура ми каза:

— Гаден си.

— Не ми казваш нищо ново. — Все още не бях овладял беса си.

Усмивката й беше малко изцъклена, но си беше усмивка.