Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Майк… всичко разбирам. Моля те.

— Сериозно?

— Да.

— Тогава внимавай. Много често мотаеш оръжие из ръцете си. Това е моя работа. Мразя да го виждам осквернено.

— Моля те, Майк.

— Добре. Постигнах целта си.

— И то по твърде благороден начин, меко казано. Иначе имам здрав стомах.

— Иди пийни малко кафе.

— О, Майк.

— Хайде да поплуваме — казах аз и се ухилих. Но така се чувствах и усмивката беше най-доброто, което можех да постигна. Тя се втурна напред, скочи и се хвърли с плясък във водата, показа се на повърхността и заплува към отсрещната страна, после обви с ръце края на тръбата и остана там да ме изчака.

Влязох бавно, като пристъпвах напред, докато водата ме покри, после се гмурнах и заплувах току над самото дъно чак до отсрещната страна. Водата караше краката й да изглеждат някак размазани, деформираше ги до амазонски пропорции; прасците и заоблеността на стомаха й се виждаха странно уголемени, а после аз изплувах нагоре, където всичко беше реално, измъкнах се на бетонната плоча и подадох ръка на Лаура.

— Сега по-добре ли е? — попита тя, когато я издърпах горе.

Гледах през нея с отсъстващ поглед.

— Да, просто си спомних нещо.

— Недей пак за пушката, Майк.

— Не, не за това.

— Защо не ми кажеш?

— Няма значение. Аз самият все още не съм наясно. Просто предположение.

— Очите ти изглеждат ужасно странни.

— Зная.

— Майк…

— Какво?

— Мога ли да помогна?

— Не.

— Сега ще ме напуснеш, нали?

— Да.

— Ще се върнеш ли?

Не можех да й отговоря.

— Заради нас двамата, нали?

— Ловците на момичета са плъзнали — казах аз.

— Но ще се върнеш, нали?

Мисълта ми беше далеч, търсеща липсващата брънка.

— Да — казах аз. — Трябва да се върна.

— Ти си я обичал.

— Да.

— А мен — мен обичаш ли ме въобще?

Обърнах се и отправих поглед към тази жена. Сега тя беше моя — красива, умна, точно каквато трябваше да бъде жената за такъв като мен, прелестна, винаги без дрехи пред очите ми, винаги невероятно руса и невероятно обгоряла, а контрастът на цветовете — или може би хармонията — удивително чувствена.

— Обичам те, Лаура — казах аз. — Може ли да греша?

— Не, не е възможно — каза тя.

— Първо трябва да я намеря. Те са по дирите й. Всички я преследват. Преди много време аз я обичах и сега й го дължа. Тя ме е търсила.

— Намери я, Майк.

Аз кимнах. Сега вече разполагах с другия ключ.

— Ще я открия. В този овехтял свят тя в момента е най-важното нещо. Това, което знае, ще реши съдбата на много хора. Да, ще я намеря.

— И тогава ще се върнеш?

— Да, тогава ще се върна — казах аз.

Ръцете й се протегнаха към мен, обгърнаха ме и обхванаха главата ми така, че усещах стегнатите й пръсти, заровени в косите ми. Чувствах всеки инч от тялото й, силно притиснато в моето, устремило се към мен, отказващо изобщо да се отдръпне.

— Ще се боря с нея за теб — каза тя.

— Защо?

— Защото сега ти си мой.

— Момиченце — казах аз, — човек от мен няма да види нищо добро. Погледни ме внимателно — аз съм житен клас с осил, разбра ли?

— Да. Значи ще ям осил.

— По дяволите, не се прави на глупачка.

— Майк!

— Лаура…

— Добре го казваш, Майк, но в гласа ти има нещо ужасно и аз го усещам. Какво ще направиш, ако я намериш?

— Не зная.

— И все пак, ще се върнеш ли?

— По дяволите, не знам!

— Защо, Майк?

Аз сведох поглед към нея.

— Защото аз самият вече не знам какво представлявам. Виж… знаеш ли какъв бях? Знаеш ли, че някога един съдия заедно със съдебните заседатели ми размазаха фасона, а после целият свят ме разкъса? Тогава само Велда остана с мен.

— Но това е било. Тогава. Преди колко години?

— Може би девет.

— Бяхте ли женени?

— Не.

— В такъв случаи имам право да претендирам за част от теб. Вече съм я притежавала. — Тя ме пусна и отстъпи назад, а когато очите й срещнаха моите, те излъчваха смирение.

— Намери я, Майк. Вземи своето решение. Намери я и бъди с нея. Ти някога имал ли си я?

— Не.

— А мен вече си ме притежавал. Може би сега си повече мой, отколкото неин.

— Може би.

— Тогава я открий. — Тя отстъпи назад с отпуснати край тялото ръце. — Ако това, което ми каза, е истина, тя заслужава толкова. Намери я, Майк. Решена съм да се боря за теб, с когото и да е, но не с някого, когото ти смяташ за мъртъв. Не и с човек, на когото смяташ, че си длъжник. Остави ме да те обичам, както мога. Дори и това ще ми бъде достатъчно. Разбираш ли?

Известно време останахме безмълвни. Погледнах я и после извърнах очи.