Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Когато ни видя, администраторът, който не искаше неприятности, ни даде регистрационната книга, без да задава никакви въпроси. Ред Маркам беше в третата стая на втория етаж, вратата му стоеше полуотворена, а звуковете и миризмата, които се носеха от нея, стигаха чак до коридора.

Бутнах вратата и светнах лампата. Шейсетватовата крушка над главите ни оцвети всичко в жълто. Беше се сгърчил на тясното легло с една половинлитрова празна бутилка до него и дишаше тежко през уста. На стола до сакото и шапката беше оставена джобна шахматна дъска с малки дървени фигурки, подредени в някаква странна позиция.

Трябваха ни десетминутни манипулации с накиснати в студена вода пешкири и яко раздрусване, за да успеем да го събудим. Очите му все още бяха стъклени от уискито и той изобщо не можеше да разбере какво искаме от него. Още трийсетина минути остана доста несхватлив, след което малко по малко почна да идва на себе си, а на лицето му последователно се изписа цяла гама от емоции. Преди да види Бейлис, изглеждаше изплашен, но щом успя да фиксира стареца, пробва една пиянска усмивка, задави се и се сгърчи в конвулсивни напъни да повърне. За щастие в стомаха му нямаше нищо, така че не ни се наложи да преживеем и тази гадост.

Хай донесе чаша вода и аз накарах Ред да отпие. После го попитах:

— Как се казваш, приятелю?

Той хлъцна.

— Ченгета ли сте?

— Не, приятели.

— А-ха. — За момент главата му клюмна, а после той отново вдигна поглед към мен. — Ти шах играйш ли?

— Съжалявам, Ред. Но имах един познат, който го можеше. Ричи Коул.

Маркам присви очи и кимна сериозно, като се мъчеше да си спомни нещо.

— Той… адски добър беше. Верно, сър. Добро момче.

— Ти знаеше ли за момичето на кораба? — попитах аз.

Много бавно той смръщи лице, издавайки напред устни, после изглежда настъпи миг просветление и Ред се ухили с пиянска гримаса.

— Как не. Страхотен… бъзик. — Изхълца и пак се ухили. — Майтап. Ската я… долу… в трюма.

Приближавахме се до същността. Очите му се затваряха сънливо, а ми трябваше буден.

— Къде е тя сега, Ред? — попитах аз.

Той само ме изгледа със замъглен поглед.

— Дяволите да те вземат, напъни се!

За момент той изглежда не хареса начина, по който му креснах, или това, че го бях сграбчил за ръката, и за малко да се заинати, но тогава Бейлис каза:

— Хайде, Ред. Момичето на „Ванеса“. Момичето на Ричи.

— Тъй де. Голям майтап, нали?

— Да, но сега кажи къде е тя.

Вдигна рамене с изискания жест на олял се до козирката къркач.

— Де да знам. Аз само… я качих.

Бейлис ме погледна, без да знае как да продължи. Сега всичко зависеше от него и му се налагаше да поеме инициативата от мен. После си влезе в ролята, сграбчи Ред за рамото и го разтърси.

— Тя на брега ли е?

Ред се изкиска и главата му се залюля.

— На… брега. Точно… там. — Засмя се отново, когато картината изникна в съзнанието му. — Денис… Уолас… я зави… в един сандък. Да се пукнеш!

Бутнах Бейлис да се отмести и седнах на ръба на леглото.

— Жесток бъзик, няма грешка. Къде е сега този сандък?

— Сандък?

— Да, сандък. Тоя Денис Уолас я е скрил в един сандък, нали така?

— Точно! — каза той и се олигави целия.

— После кой прибра сандъка?

— Страхотен майтап.

— Ясно, карай нататък. Кой прибра сандъка?

Той пак сви рамене по неговия си начин.

— Ми… не-нам.

— Някой го е взел — припомних му аз.

Усмивката на Ред беше ужасно тъпа, хилеше се точно като пияница, дето се прави на много потаен.

— Бъзика… на Ричи. Викна… един приятел. Денис му пробута… сандъка. — Той отново прихна. — Смехория.

Хай каза:

— Хитро.

Аз кимнах:

— Вярно. Сега трябва, да открием тоя момък Денис.

— Той живее наблизо — каза Бейлис.

— Ти всички ли познаваш?

— Много време се мотая наоколо, Майк.

Точно се канехме да тръгваме и да оставим Ред Маркам да си стои там, когато, преди да стигнем до вратата, той извика:

— Ей, вие!

— Какво, Ред? — попита Бейлис.

— Що тъй… всички търсят все… стария Денис?

— Аз не…

Спрях с ръка старчето и се върнах при леглото.

— Кой друг пита за Денис, Ред?

— Момче… я ми подай туй шише. — Протегна се към бутилката, но в първия момент не успя да я уцели. Когато се справи, налапа гърлото й и засмука, преглъщайки, все едно че беше пълна, а после я пусна на пода.

— Как изглеждаше той, Ред?

— О-о. — Облегна се на стената. — Здравеняк. Като тебе.

— Продължавай.

— Гаден. Мамка му и копе… гаден беше. Виждал ли си… гадняри? Като проклет индианец. Все едно Инджъм Пийт от „Дарби Стандарт“… той…