Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Не си направих труда да го изслушам докрай. Погледнах Хай и усетих, че се вледенявам.

— Дракона — казах аз. — Води ни с една крачка.

Изражението на Хай беше спокойно.

— Това е, за което почти забравих да ти кажа, Майк.

— Какво?

— Дракона. Нашите хора отвъд океана ми разясниха кодовото име. Възможно е да са двама, защото кодът на Дракона се разлага на Зъб и Нокът . Когато действат в екип, общото им наименование е Дракон.

— Страхотно — казах аз. — Превъзходно. Ето всичко, което ни трябва като преимущество. — Усетих отвратителен вкус в устата си. — Покажи ни квартирата на Денис, Бейлис. Повече не можем да останем тук.

— Без мен — отвърна той. — Вие, момчета, си ходете сами. Каквото и да става, то хич не ми се нрави. Ще ви кажа къде е, но с вас повече не ходя по никакви съмнителни места. Сега моментално се връщам в бара на Бени Джо Гриси и се натрясквам така, че да не можете да ме бутнете, и ако нещо се случи, ще прочета за него в утрешните вестници.

— И това стига, ветеране. Къде живее Денис?

Жилищната кооперация беше сграда от червеникавокафяв камък навътре от Девето авеню, без аварийни изходи при пожар, както и всички останали в това каре, един наблъскан вертеп от килии, на които им викаха мебелирани стаи. Собственичката излезе от първия апартамент на партера, изгледа ме и каза:

— Не ща тук никакви ченгета — и когато Хай й бутна десетачката, тлъстото й лице се разплеска в кратка усмивка и тя добави: — Какво ви трябва?

— Денис Уолас. Моряк е и…

— Първата стая на последния етаж. Карайте нагоре. Точно си има компания.

Кимнах светкавично на Хай, хукнах нагоре по стълбите, последван от него, като в същото време измъквах 45-калибровото си желязо и след секунди се озовах на последния етаж. При всяка стъпка овехтелият килим под краката ми бълваше прах, но все пак доста успешно поглъщаше шума от стъпките ми. Когато стигнах вратата, отвътре не се долавяше нито звук, а през прага се процеждаше тънка ивица светлина. Пробвах дръжката, отворих вратата и бях готов да стрелям по всичко, което направеше и най-малкото погрешно движение.

Само че нямаше нужда от никаква пукотевица, в случай че човечецът на пода с вързаните зад гърба му ръце и разпореното гърло беше Денис Уолас, защото неговият убиец отдавна беше духнал.

Тлъстата собственичка яко се разскърца, когато видя тялото и потвърди, че това е Денис. Заклати се отново надолу и посочи към окачения на стената телефон. След като опитах четири различни номера, накрая открих Пат и му съобщих, че си правя компания с още един мъртвец. Не беше нищо стъписващо, той много държеше да се запознае с подробностите и ми нареди да не мърдам оттам. В гласа му звучеше приятната нотка на задоволство, която говореше, че ме е спипал там, където би могъл да ме поизпоти и дори да ме размаже, както ми беше обещал.

Когато затворих, Хай слезе долу и ме потупа по рамото.

— Има нещо, което не си забелязал на онова момче горе.

— Какво е то?

— Всичката тази кръв не е само от гърлото му. Целият му стомах е нарязан, а на устата му има лепенка, само че не се вижда от кръвта.

— Измъчвали са го, така ли?

— По всичко личи, че е така.

Собственичката се беше натикала в стаята си да цапне едно питие за нервите си и очевидно ни мразеше за неприятностите, които й причинявахме. Попитах я кога беше пристигнал гостът на Денис и тя каза, че било някъде преди два часа. Не го беше чула да си тръгва и затова решила, че все още е горе. Описанието беше кратко, но напълно достатъчно. Бил грамаден тип със зло лице, който приличал на индианец.

Може би имаше още някоя и друга минута, преди да пристигне дежурната полицейска кола, само че когато това станеше, аз нямах желание да присъствам. Дръпнах Хай отвън на площадката пред вратата и казах:

— Смятам да изчезвам.

— Това няма да се хареса на Пат.

— Нямаме време за повече приказки. Ти можеш да му съобщиш новините.

— Всичко ли?

— До най-малката подробност. Дай му цялата информация.

— Ами ти?

— Слушай, ти видя какво стана. Дракона е свързал нещата по същия начин като мен. Бил е тук, когато корабът е пристигнал в пристанището, и Ричи Коул го е разбрал. Затова се е обадил на приятел, на когото е имал доверие, казал му е да прибере сандъка с Велда и му е обяснил къде да я отведе. Тръгнал е и е бил прав, когато е предположил, че някой ще го чака и ще го проследи. Отклонил е вниманието им от кораба и се е опитал да се свърже със Стария Дюй от будката за вестници. Това, което е искал да му предаде, е било мястото, където онзи човек е трябвало да откара сандъка.