Саймон Бекетт - Опасни пътища

Усмихнах се и отвърнах нещо от рода на „благодаря“. Най-после тя си тръгна. Затворих вратата, като едва сдържах желанието си да я заключа и залостя след нея. Когато се върнах обратно в галерията, Анна тъкмо слизаше.

— Не мога да открия никакъв каталог на бюрото ти, Доналд. Сигурен ли си, че е там?

— Няма значение — рекох. — Ще го потърся по-късно.

— Клиентка ли беше?

— Съвсем не. Това е жената, която блъсна колата ми.

— Стори ми се, че изглеждаше малко разтревожен. Всичко наред ли е?

— Сега, след като си отиде, да. Предложи да ме заведе на обяд.

Анна вдигна вежди.

— Наистина, ли? — Усмихна се. — Може би иска нещо повече от застраховката.

Усетих прилив на паника.

— Какво имаш предвид?

— Е, ами ти си добра партия за женитба.

Почувствах как кръвта се втурва към бузите ми.

— О, не, не мисля, че е нещо такова. Не, сигурен съм. О, не.

Анна се подсмихваше.

— Е, човек никога не знае. Омъжена ли е?

— Би трябвало да е, има деца.

— Все пак спомена ли за съпруг?

Замислих се. Не си спомнях да беше споменавала нещо за него. Анна се засмя.

— Не прави толкова ужасена физиономия, Доналд. Само се шегувам.

— Сигурен съм, че не е нищо такова.

— Да, знам. Просто се шегувах. Наистина. — Направи забележимо усилие да спре да се усмихва. Реших да променя темата и изведнъж си спомних къде беше ходила.

— Добре ли мина обядът? — попитах.

— Да, благодаря.

Изчаках да каже нещо друго, но тя замълча. Опитах се да измисля как да я накарам да ми разкаже повече, но не успя да ми хрумне нищо, което не би прозвучало подозрително.

— Ще бъда в кабинета си — рекох.

Качих се горе. Бях настоял Зепо да ми се обади веднага, щом може. Седнах зад бюрото си и зачаках. Телефонът иззвъня почти веднага. Грабнах слушалката.

— Ало?

Беше клиент. Като се опитвах да прикрия нетърпението си, се справих със запитването по възможно най-приличния начин и затворих. Отново зачаках. Интерпретацията на Зепо за „веднага, щом може“ очевидно беше различна от моята. Мина почти час, преди да ми се обади.

— Как мина? — попитах задъхано.

— Ще ти кажа довечера.

— Но…

— Ще дойда у вас в седем.

— Зепо!… — почти извиках, но чух изщракването, което означаваше, че връзката е прекъсната.

Треснах слушалката вбесено. Не знаех какво да мисля.

Не ми изглеждаше обещаващо, но Зепо бе способен да ме измъчва само за да си достави удоволствие. Вдигнах отново телефона и набрах номера му. Никой не отговори. Или не ми се беше обадил от къщи, или пък просто не вдигаше. Което и да беше, не можех да направя нищо. Налагаше се да чакам до вечерта.

Взех още две таблетки срещу киселини.

Останалата част от деня беше ужасна. Следобед, в който като че ли всичко напук вървеше зле. Счетоводителите се обадиха да ми съобщят, че половината от документите ми са се изтрили, тъй като компютърът се повредил. Малко след това разбрах, че един от клиентите ми беше умрял и затова нямаше да си вземе акварела, който бе купил само преди два дни. Нещо повече, дъщеря му, користолюбива млада харпия, ме информира, че щели да оценят, ако им върна пълната сума. И като капак на всичко писалката бе протекла в джоба на сакото ми, образувайки неизличимо синьо петно с големината на петдесетпенсова монета.

Стомахът ми гореше от раздразнение. Дори фактът, че Анна беше облечена само с една тънка риза, която възбуждащо загатваше за формата на гърдите й, не успя да оправи нещата. Обикновено не бих свалил поглед от нея, но точно в този момент гледката ме измъчваше, защото не знаех какво бе станало между нея и Зепо.

Реших, че всичко това беше достатъчно за деня, и затворих галерията по-рано, като по пътя за вкъщи спрях в една аптека да си купя по-силно лекарство за стомаха. Приготвих си набързо бъркани яйца, измих съдовете и тъкмо се чудех какво друго да направя, за да убия времето, когато на вратата се позвъни. Погледнах часовника си. Беше само шест и половина. Доста рано за Зепо. Отидох да отворя.

На най-горното стъпало беше застанал Зепо.

— О, не те очаквах толкова рано — рекох глупаво.

— Ще ме пуснеш ли да вляза, или ще се наложи да стоя тук цялата вечер?

Дръпнах се встрани, за да му направя път.

— Подранил си — повторих и тръгнах към дневната. Нервността ми и преждевременното му появяване се бяха съюзили и аз се чувствах тромав и неуверен.

— Искаш ли да си отида и да дойда по-късно?

— Не, разбира се, че не. Просто… — Прекратих оплакванията. — Питие?