Тьерри Жонке - Тарантула (Кожата, в която живея)

— Няма да идвам вече — каза Лафарг. — Ужасно е. Непоносимо е, разбирате ли?

— Разбирам…

— Има ли нужда от нещо? Вельо… Нещо друго…

— От какво искате да има нужда? Стегнете се, господин Лафарг! Дъщеря ви никога няма да излезе от това състояние! Не си мислете, че съм безсърдечен: трябва да го приемете. Ще вегетира дълго, животът й ще бъде прекъсван от кризи като тази, на която току-що станахте свидетел… Можем да й даваме успокоителни, да я тъпчем с невролептици, но в крайна сметка не можем да постигнем нищо съществено и вие го знаете: психиатрията не е хирургия. Няма как да променим външните изяви. Не разполагаме с такива точни „терапевтични“ инструменти като вашите…

Ришар се бе поуспокоил. Постепенно дойде на себе си, стана по-въздържан.

— Да… Вероятно сте прав.

— Аз… бих искал да ми дадете съгласието си: позволете ми повече да не ви уведомявам, когато Вивиан…

— Да — прекъсна го Ришар, — не се обаждайте повече…

Изправи се, сбогува се с психиатъра и тръгна към колата. Алекс го видя да излиза от замъка. Не го последва. Имаше почти сто на сто вероятност Лафарг да се върне във Везине, в Булон или в болницата.

Алекс отиде да обядва в съседното село. Площадът бе задръстен от въртележки за предстоящия панаир. Замисли се. Кой ли живееше в онова свърталище при лудите? Ако беше някое хлапе, явно Лафарг го обичаше, за да хукне така внезапно, зарязвайки работата си?

Алекс изведнъж придоби смелост, бутна настрана все още наполовина пълната с мазни картофки чиния и поиска сметката. Купи голям букет цветя, кутия бонбони и отиде при лудите.

Служителката го посрещна във фоайето.

— На посещение при пациент ли? — попита тя.

— Ами… да!

— Име?

— Лафарг.

— Лафарг?

При изуменото изражение на служителката Алекс реши, че е направил гаф. Вече си представяше, че любовницата на Лафарг е медицинска сестра при лудите…

— Но… вие никога не сте посещавали Вивиан?

— Да, за първи път идвам… Аз съм братовчед.

Служителката го огледа изненадано. Поколеба се за миг.

— Днес не е възможно да я видите. Не е добре. Господин Лафарг не ви ли предупреди?

— Не, трябваше… всъщност посещението ми бе предвидено отдавна…

— Нищо не разбирам: странно е, бащата на Вивиан бе тук преди по-малко от час…

— Не е могъл да ме предупреди, тръгнах сутринта.

Служителката поклати глава и сви рамене. Взе цветята и бонбоните, остави ги на бюрото си.

— Ще й ги предам по-късно, днес е безсмислено. Елате.

Качиха се в асансьора. Алекс я следваше, размахвайки ръце. Щом стигнаха стаята, тя му посочи шпионката. Алекс се стресна при вида на Вивиан. Бе просната в единия ъгъл на стаята и бе втренчила зъл поглед във вратата.

— Не мога да ви пусна вътре… Разбирате, нали?

Алекс разбираше. Дланите му се изпотиха и му прилоша. Погледна още веднъж лудата и си помисли, че някъде я е виждал. Но сигурно така му се струваше.

Бързо напусна лудницата. Дори Лафарг да обожаваше тази откачалка, никога не би я отвлякъл! Все едно на мига да се хвърли в ръцете на ченгетата. Пък и как да го направи? Да нападне замъка ли? Как ще отвори килията? Не… Жената на Лафарг ще бъде заложницата.

Пое обратно към Париж, карайки внимателно. Вече бе късно през нощта, когато се прибра в скривалището си в Ливри Гарган.

На другия ден сутринта продължи дебненето пред вилата на Лафарг. Бе напрегнат, тревожен, но не изпитваше страх. Цялата нощ бе обмислял плана, представяйки си последиците от промяната на лицето си.

Роже пристигна в осем часа, сам, пеша, с Л’Екип под мишница. Алекс бе паркирал на петдесетина метра от входната врата. Знаеше, че отново щеше да му се наложи да чака; обикновено Лафарг отиваше в болницата в десет часа.

Към девет и половина мерцедесът спря при портала на оградата. Роже слезе да го отвори, изкара колата и отново спря да затвори. Алекс въздъхна облекчено при вида на отдалечаващия се Лафарг.

Най-добре бе да изненада мръсницата, докато спи. Трябваше да действа незабавно. През предишните дни Алекс не бе забелязал друга прислуга, но човек никога не знае… Потегли и спря точно срещу дома на Лафарг. Натисна дръжката на портала и най-спокойно влезе в градината.

Насочи се към къщата с ръка в джоба, стиснала дръжката на колта. Капаците на апартамента вдясно бяха спуснати и Алекс се учуди на една подробност, която досега не бе забелязал: бяха затворени отвън, все едно че прозорците бяха заковани. Обаче точно там бе видял да свети, оттам се разнасяше музиката на пианото.