Тьерри Жонке - Тарантула (Кожата, в която живея)

Слязоха на партера и заедно тръгнаха из парка.

— Ужасно… — отрони Лафарг.

— Да… Не би трябвало да идвате толкова често; не помага с нищо, а вие страдате.

— Не! Трябва… длъжен съм да идвам!

Психиатърът поклати глава, не разбирайки настойчивото желание на Ришар да присъства на тази плачевна гледка.

— Да — не отстъпваше Лафарг, — ще идвам! Всеки път! Ще ме предупреждавате, нали?

Гласът му се пречупи, плачеше. Стисна ръката на лекаря и се насочи към колата.

Ришар караше още по-бързо, за да се прибере в къщата във Везине. Образът на Вивиан го преследваше. Едно наранено и омърсено тяло: истински кошмар, който измъчваше мислите му… Вивиан! Всичко бе започнало с продължителен вик, извисяващ се над музиката на оркестъра, и Вивиан се бе появила с разкъсани дрехи, опръскани с кръв бедра и обезумял поглед…

Лин имаше почивен ден. Той чу пианото от горния етаж. Избухна в смях, сграбчи интерфона и изрева с пълна сила:

— Добър вечер! Приготви се, ще ме забавляваш!

Скритите в стените на будоара тонколони завибрираха. Бе нагласил звука на максимум. Врявата бе непоносима. Ева хлъцна от изненада. Проклетото озвучаване бе единствената перверзия на Лафарг, към която не успя да привикне.

Откри я отпусната върху пианото, все още притискаща с ръце изтерзаните си уши. Застана на прага на вратата с бляскава усмивка на уста и чаша скоч в ръката.

Тя се извърна ужасена към него. Знаеше какво означават тези кризи, които го караха да се появява така: последната година Вивиан на три пъти имаше пристъпи на буйстване и самонараняване. Дълбоко страдащият Ришар не можеше да ги понесе. Трябваше да се утеши от ужасното преживяване. Ева съществуваше единствено, за да изпълнява тази задача.

— Хайде, идвай, гадино!

Подаде й пълната чаша уиски, но тъй като тя се поколеба да я поеме, сграбчи младата жена за косите и изви главата й назад. Бе принудена да изпие чашата наведнъж. Улови я за китката, повлече я през партера и я набута в колата.

Беше двайсет часът, когато влязоха в гарсониерата на улица „Годо дьо Мороа“. С шут в бъбреците я запрати в леглото.

— Събличай се, бързо!

Ева остана гола. Бе отворил гардероба и вадеше дрехите, захвърляйки ги безразборно на мокета. Тя стоеше права срещу него и тихо плачеше. Подаде й кожената пола, корсажа, ботушите. Тя се облече. Посочи й телефона.

— Обади се на Варнроа!

Ева отстъпи, хлъцна отвратена, но погледът на Ришар бе смразяващ, демоничен; наложи се да вземе слушалката и да набере номера.

След кратко изчакване Варнроа отговори. Веднага разпозна гласа на Ева. Ришар стоеше зад нея, готов да я удари.

— Скъпа Ева — загука гъгнивият глас, — оправихте ли се след последната ни среща? И имате нужда от пари? Колко мило, че се обаждате на стария Варнроа!

Ева му определи среща. Обзет от радост, той й съобщи, че ще дойде до половин час. Варнроа бе ненормалник, когото Ева бе „забърсала“ една вечер на булевард „Капюсин“ по времето, когато Ришар все още я принуждаваше да набира клиентите си на улицата. Оттогава бяха станали достатъчно многобройни, за да запълват изисквания от Лафарг два пъти месечно сеанс; Ришар можеше спокойно да подбере измежду обаждащите се в гарсониерата с кого да задоволи нуждата си да унижава младата жена.

— Постарайте се да сте на висота… — подсмихна се той.

Излезе, затръшвайки вратата. Тя знаеше, че той вече я наблюдава от другата страна на огледалото.

Начинът, по който я обработваше Варнроа, не позволяваше посещенията да следват скоро едно след друго. Затова Ева му се обаждаше единствено при кризите на Вивиан. Варнроа проявяваше пълно разбиране към задръжките на младата жена и след като многократно не получи отговор на нетърпеливите си обаждания, се бе примирил да остави един номер на Ева, на който тя можеше да го открие, когато бе готова да се отдаде на прищевките му.

Варнроа пристигна оживен. Беше спретнато и приветливо розово човече с шкембе. Свали шапката си, старателно окачи сакото си и целуна Ева по двете бузи, преди да отвори кожената чанта с камшика.

Ришар доволен присъстваше на подготовката, впил пръсти в облегалките на люлеещия се стол, а по лицето му пробягваха нервни тикове.

Ева изпълняваше гротескни танцови стъпки под наставленията на Варнроа. Камшикът изплющя. Ришар пляскаше с ръце. Смееше се гръмко, но внезапно му прилоша и не можеше да понесе повече гледката. Страданието на Ева, която му принадлежеше, чиято съдба бе моделирал, чийто живот бе преобразил, го изпълни с отвращение и съжаление. Захилената физиономия на Варнроа до такава степен го нарани, че той нахлу в съседната гарсониера.