Тьерри Жонке - Тарантула (Кожата, в която живея)

Постепенно свободното ти време се обогатяваше. Господарят се стараеше да разнообразява удоволствията. Стереоуредба, плочи, дори електронен шах — времето минаваше бързо. Бе регулирал светлината на прожектора, така че вече да не те заслепява. Парче плат смекчаваше блясъка и мазето се изпълваше със сенки: с твоята сянка, умножена многократно.

Покрай всички тези промени, при липсата на грубост от страна на господаря, покрай разкоша, който постепенно облекчаваше самотата ти, ти бе забравил или поне потиснал страха. Голотата и оковите изглеждаха неуместни.

И разходките на верижка продължаваха. Ти беше възпитано, интелигентно животно. Страдаше от празнини в паметта, понякога усещаше остро нереалността на положението, неговата абсурдност. Да, изгаряше от желание да разпиташ господаря, но той не насърчаваше въпросите ти, ограничавайки се с грижите около удобствата ти. Какво би искал за вечеря, харесва ли ти тази плоча?

Ами селото, майка ти? Дали те търсеха? Лицата на приятелите се замъгляваха в съзнанието ти и чезнеха в гъста мъгла. Вече не можеше да си спомниш чертите на Алекс, цвета на косата му… Говореше си сам на глас, изненадан си тананикаше детски песнички, далечното ти минало се завръщаше с внезапни и объркани проблясъци; изведнъж изникваха отдавна забравени спомени от детството, учудващо ясни, за да изчезнат на свой ред в мъглата. Времето се разтягаше, свиваше, ти губеше всякаква представа за една минута, за два часа, за десет години.

Господарят долови притеснението ти и за да го намали, ти даде будилник. Ти отброяваше часовете, наблюдавайки очарован хода на стрелките. Времето бе недействително: дали беше десет или двайсет и два часът, вторник или неделя? Все едно; ти можеше отново да вкараш в рамки живота си — на обяд съм гладен, вечер ми се спи. Някакъв ритъм, нещо, за което да се хванеш.

Бяха минали няколко седмици. Сред даровете на господаря откри листа хартия, моливи, гума. Започна да рисуваш, най-напред несръчно, после старите ти умения се възвърнаха. Нахвърляше портрети без лица, усти, хаотични пейзажи, морето, огромни скали, изпод някаква гигантска ръка се раждаха вълни. Залепяше рисунките със скоч на стената, за да скриеш голия цимент.

В съзнанието си бе дал име на господаря. Естествено, не смееше да го използваш в негово присъствие. Наричаше го „Тарантула“, в памет на миналите ти страхове. Тарантула — име с женско звучене, име на отблъскващо животно, което не отговаряше на пола му, нито на крайната изисканост, която проявяваше при избора си на подаръци…

Но Тарантула, защото напомняше на паяк, бавен и потаен, жесток и кръвожаден, ненаситен и с неясни намерения, скрит някъде в жилището, в което те държеше от месеци като в луксозна паяжина, в златна клетка, където той бе тъмничар, а ти — затворник.

Ти се отказа да плачеш и да ридаеш. От материална гледна точка новият ти живот изобщо не бе мъчителен. По това време на годината (февруари? март?) трябваше да си в гимназията, за последна година, а се намираше тук, пленник в бетонния куб. Бе свикнал с голотата. Свенливостта бе изчезнала. Единствено веригите оставаха непоносими.

Може би бе през май, ако вярваше на личните си изчисления, но може да бе и по-рано, когато се случи нещо странно.

Будилникът показваше два и трийсет. Тарантулата слезе да те види. Както обикновено седна в креслото, за да те наблюдава. Ти рисуваше. Стана, дойде до тебе. Ти се изправи точно срещу него.

Лицата ви почти се докосваха. Виждаше сините му очи, единственото подвижно нещо на непроницаемото, застинало лице. Тарантулата вдигна ръка и я положи на рамото ти. С треперещи пръсти продължи по врата ти. Опипа страните, носа ти, пощипвайки леко кожата.

Сърцето ти биеше лудо. Горещата му ръка се спусна до гърдите, нежно и ловко пробяга по ребрата, по корема ти. Изследваше мускулите, гладката ти и обезкосмена кожа. Ти се заблуди относно поведението му. Непохватно, едва доловимо го погали по лицето. Тарантулата ти зашлеви силна плесница, стиснал зъби. Заповяда ти да се обърнеш и изследването му продължи методично в продължение на дълги минути.

Когато всичко свърши, ти седна, разтривайки все още пламтящата от плесницата буза. Той поклати глава през смях и прокара пръсти през косите ти. И ти се усмихна.

Тарантулата излезе. Не знаеше какво да мислиш за тази нова близост, същинска революция в отношенията ви. Но мисловното усилие бе плашещо и изискваше разход на умствена енергия, с каквато ти отдавна не разполагаше.