Тьерри Жонке - Тарантула (Кожата, в която живея)

Оня много добре знаеше, че Алекс зависи изцяло от него както заради раната, така и за заминаването в чужбина. Объркан в този свой нов живот, Алекс не би пресякъл границата, за да се хвърли слепешката в ръцете на Интерпол…

Той не бе свързан с никоя международна мрежа, предлагаща нужните гаранции за сигурност. Вече предусещаше момента, когато неговият опекун щеше да обяви тарифата си за едно майсторско изчезване с убедителен паспорт на някое спокойно и дискретно местенце: голям процент от плячката от обира!

Алекс изпитваше силна ненавист към всички тия хора, чувстващи се удобно в хубавите си, елегантни дрехи, умеещи да разговарят с жените: той си бе останал селяндур, простак, когото можеха да разиграват.

Озова се в малка къща в предградията, в Ливри Гарган, в една от луксозните жилищни зони на Сена Сен Дьони. След като го настани, легионерът му нареди да не мърда и Алекс, както при пристигането си в селската къща, откри пълен догоре хладилник, легло и телевизор.

Устрои се възможно най-удобно, използвайки само една стая. Някои от съседните къщи бяха необитаеми — даваха се под наем — или заети от банкови чиновници с подреден живот, които ставаха рано сутрин и се прибираха едва привечер. Освен това летните отпуски бяха обезлюдили предградието още в началото на август. Алекс се почувства добре, почти успокоен от заобикалящата го пустош. Легионерът настоя да остане затворен. Самият той заминавал за няколко седмици в чужбина. Щели да се видят чак при завръщането му. Така че Алекс трябваше да кротува до септември. Телевизия, приготвяне на замразени ястия, следобедна дрямка и почивка — такива бяха единствените му занимания…

Ришар Лафарг имаше среща с представител на японска фармацевтична фирма, разработила нов тип силикон, годен за постоянна употреба в пластичната хирургия при поставяне на протези на гърдите. Слушаше внимателно дребния бюрократ, който хвалеше продукта си, според него по-лесен за инжектиране, по-удобен за работа… Бюрото на Лафарг бе отрупано с папки за текущи операции, стените — „украсени“ със снимки на успешни хирургически намеси… Докато говореше, японецът постоянно се поклащаше.

Извикаха Ришар на телефона. Лицето му помръкна, гласът му стана глух, неуверен. Благодари за обаждането, после се извини на представителя, че е принуден да прекрати събеседването. Насрочиха си нова среща за следващия ден.

Лафарг захвърли престилката и изтича до колата си. Роже го очакваше, но той го отпрати, предпочитайки да кара сам.

Насочи се с пълна скорост към околовръстното и пое по магистралата за Нормандия. Пробиваше си път, натискайки яростно клаксона, когато някоя кола не се отдръпваше достатъчно бързо вдясно, докато я изпреварваше. За по-малко от три часа се добра до психиатричното заведение, където бе настанена Вивиан.

Щом стигна при замъка, изскочи от мерцедеса и изтича по стълбите към рецепцията. Служителката отиде да потърси отговарящия за лечението на Вивиан психиатър.

Ришар се качи заедно с него в асансьора и се озова пред вратата на стаята. Психиатърът му посочи плексигласовата шпионка.

Вивиан бе изпаднала в криза. Бе разкъсала престилката си и тропаше с крака, крещейки, дереше тялото си, вече белязано от кървави следи.

— Откога е така? — прошепна Ришар.

— От тази сутрин… Бихме й успокоително, което скоро трябва да подейства.

— Не… не трябва да я оставяме така. Удвоете дозата, бедното дете…

Ръцете му потрепваха конвулсивно. Облегна чело на вратата, хапейки горната си устна.

— Вивиан, момиченцето ми… Вивиан… Отворете, ще вляза.

— Не бих препоръчал: присъствието на друг човек я раздразва още повече — осмели се да каже психиатърът.

Изтощена, клекнала в един ъгъл на стаята, Вивиан пъшкаше и дращеше лицето си с иначе късо изрязаните нокти, изпод които избиваха капчици кръв. Ришар влезе, седна на леглото и мълвейки глухо, повика Вивиан. Тя отново закрещя, но не помръдна. Бе задъхана и очите й налудничаво се въртяха във всички посоки, бърчеше устни, съскаше през зъби. Постепенно се успокои, оставайки в съзнание. Дишането й стана по-равномерно, не така накъсано. Лафарг успя да я прегърне, за да я върне в леглото. Държеше я за ръка, седнал до нея, галеше я по челото и я целуваше по бузите. Психиатърът стоеше до вратата, пъхнал ръце в джобовете на престилката. Приближи се до Ришар и го хвана под ръка.

— Елате… — каза той, — трябва да я оставим сама.