Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

Камерата снима откритата предна палуба на ферибота, мина покрай група деца, които хранеха чайките с късчета от хотдог. Едно малко момче с червена бейзболна шапка, обърната наопаки, рисуваше на една маса с маркери. Това бе Тони Канело. Някакъв длъгнест брадат мъж, седнал близо до перилата, разсеяно се щипеше по ръката.

Кадърът замръзна, брадатият мъж бе очертан с насочена светлина, за да изпъкне на екрана.

— Ето го — каза Едмънд. — Луд ли е, Линдси? Или е убиец, който търпеливо чака сгоден момент?

— Може да е и двете — отвърнах с приковани към екрана очи, понеже последва втора сценка.

Развълнуваната тълпа се притисна към перилата при акостирането на ферибота. Внезапно камерата се плъзна вляво, а във фокус попадна жена с изкривено от ужас лице, която притисна с ръка гръдния си кош и се строполи.

Малкото момче — Тони Канело — се обърна към камерата.

Лицето му беше дигитално обработено от новинарите, така че се виждаха само размазани квадратчета.

Подскочих при вида на внезапното му движение и отскачането от стрелеца.

След това камерата бясно заподскача, сякаш Руни беше блъснат. После образът се стабилизира.

Притиснах ръка към устата си, а Едмънд стисна подлакътниците на креслото при вида на Клеър, която протягаше ръка към стрелеца. Макар че беше невъзможно да чуем думите й през писъците на тълпата, бе ясно, че му искаше оръжието.

— Какъв кураж — казах. — Боже мой!

— Даже прекален — промърмори Едмънд, като прокара ръка през посребрената си коса. — И Клеър, и Уили — прекалено смели са.

Гърбът на стрелеца беше обърнат към камерата, когато натисна спусъка. Видях как оръжието подскочи в ръката му. Клеър притисна гърдите си с ръка и се свлече.

Позицията отново се промени, камерата се обърна към ужасените лица в разбуненото множество. После стрелецът се появи на екрана приведен, лицето му извърнато от камерата. Стъпи върху китката на Клеър, стреля към лицето й.

Едмънд извика:

— Луд кучи сине!

Зад мен Клеър простена.

Обърнах се да я погледна, но тя все още спеше. Очите ми се върнаха към екрана точно когато стрелецът се обърна и лицето му попадна в обектива.

Държеше очите си сведени, брадата криеше половината му лице. Той се запъти в посока към Руни, който най-сетне загуби самообладание и спря да снима.

— След това е стрелял и по Уили — промълви Едмънд.

И ето че на екрана се появих аз с разпиляна във всички посоки коса след спринта из фермерския пазар, с кръв от Клеър, попила по якето ми от фланелката на Уили, с облещена физиономия на тревожна напрегнатост.

Чух се да изричам:

„Моля, свържете се с нас, ако разполагате с каквато и да било информация, свързана с този човек.“

Лицето ми бе заменено от кадър с лицето на убиеца, телефон за връзка с управлението и електронен адрес, които пълзяха под изписан с огромни букви надпис ПОЗНАВАТЕ ЛИ ТОЗИ ЧОВЕК?

Едмънд се обърна към мен с покрусен вид:

— Имаш ли някаква информация, Линдси?

— Имаме записа на Руни — отговорих, забила пръст в телевизора. — Медиите постоянно следят случая, а има и около двеста очевидци. Ще го открием, Еди, кълна се. — Не изрекох онова, което си мислех: „Ако този се измъкне, ще се откажа от полицейската професия.“

Изправих се, вдигнах торбата.

Еди ме попита:

— Не може ли да поостанеш още малко? Клеър ще иска да те види.

— Ще се върна по-късно — отвърнах. — Трябва веднага да проверя нещо.

От отделението на Клеър на петия етаж слязох по стълбите до интензивното отделение на педиатрията, която се намираше на втория етаж. Окуражавах се за разпита, макар да знаех, че е отвратително и мъчително.

Мислех си за малкия Тони Канело, който е видял майка си простреляна, миг преди да го сполети същото. Трябваше да разпитам това дете дали някога е виждало стрелеца, дали човекът е казал нещо, преди да стреля или след това, дали може да се сети за някаква причина той и майка му да бъдат мишени.

Преместих торбата от дясната в лявата ръка, като минах последната част от стълбището. Осъзнавах, че начинът, по който щях да разпитам момчето, ще остави незаличим отпечатък в ума му.

В полицейския участък има складирани плюшени мечета, които раздаваме на травматизирани малчугани, но малката играчка изглеждаше евтина залъгалка за дете, което току-що бе видяло да убиват майка му по толкова жесток начин. Бях се отбила в работилница „Билд-а-беър“, преди да дойда в болницата, и носех специално изработено за Тони мече. То беше издокарано във футболен екип, а на гърдите му бе пришито сърце от плат с пожеланието ми към Тони да се оправи възможно най-бързо.