Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

Всички бяха починали.

Синди каза:

— Къде е сега онзи кучи син, който я простреля? Дали си е палнал цигара след вечеря? Дали си спи в мекото легло и планира нова стрелба?

— Със сигурност не спи в легло — каза Юки. — Залагам десетачка, че този тип спи в кашон от битова техника.

Към 5 часа сутринта изтощеният доктор Сасун излезе, за да ни съобщи новините.

— Клеър е добре — каза той. — Успяхме да стабилизираме черния й дроб, а кръвното й налягане се вдига. Жизнените й показатели са добри.

Атмосферата се разведри и изведнъж всички започнахме да пляскаме с ръце. Едмънд прегърна синовете си и тримата се просълзиха.

Лекарят се усмихна — не мога да не призная: борбен човек.

Набързо прескочих до вкъщи за сутрешна обиколка из Потреро Хил с Марта, моето бордър коли.

Тогава се обадих на Джейкъби, докато слънцето се издигаше над покрива на колата ми. Срещнах се с него и Конклин при асансьорите в Съдебната палата в осем.

Беше неделя.

Бяха донесли кафе и понички.

Обичах ги тези момчета.

— Да запретваме ръкави — рекох.

С Конклин и Джейкъби тъкмо се бяхме настанили в подобния на стъклена кабинка офис, който се намираше в ъгъла на следствения участък, когато инспектори Пол Чи и Капи Макнийл влязоха в задименото, с размери шест на девет метра, работно място, което е база на 12-членния състав на екипа, разследващ убийства.

Капи тежи над 120 кила и когато седна на стола, той изпука под тежестта му. Чи е по-скоро жилав. Той позиционира малкия си задник на шкафа точно до Джейкъби, който тъкмо беше получил един от честите си пристъпи на кашлица.

Поради липсата на свободни места Конклин си избра да стои зад мен с кръстосани в глезените крака и подпрял гръб на прозореца, който гледаше към магистралата.

Изведнъж офисът ми се оказа пренаселен.

Чувствах топлината от изваяното, почти двуметрово тяло на Конклин, чиято светлокестенява коса падаше над кафявите му очи, като допълваше вида му на двайсет и девет годишна кръстоска между братовчед на Кенеди и морски пехотинец.

Чи бе донесъл неделния брой на „Кроникъл“ и го остави на бюрото пред мен.

Снимката на стрелеца, размазан замръзнал кадър, беше взета от записа на Джак Руни. Тя се мъдреше на първа страница, а под нея с едри букви беше написано: ПОЗНАВАТЕ ЛИ ТОЗИ ЧОВЕК?

Всички се приведохме, за да изучим по-подробно това обрасло лице.

Тъмната коса висеше до челюстта му, а брадата криеше всичко от устата му до адамовата ябълка.

— Иисус! — възкликна Капи. Всички се втренчихме в него. — Какво? Казвам, че е досущ като Христос!

Аз обявих:

— Няма шанс да получим нещо от лабораторията в неделя сутрин, но имаме това. — Извадих от чекмеджето си фотокопие на кафеникавата опаковка на „Търкиш Спешълс“. — А имаме и това. — Сложих ръка върху дебелата пет сантиметра купчина свидетелски показания, телефонни съобщения, разпечатки на имейли, които вчера нашата асистентка Бренда бе извадила от уебсайта на полицейското управление.

— Да си ги поделим — подхвърли Джейкъби.

Последва шумна дискусия, прекъсната от категоричната намеса на Чи, който каза:

— Ей, цигари се продават навсякъде. Всеки магазин, в който се продава тази марка цигари, трябва да се проучи. Все някой там може и да си спомни, че е виждал лицето на стрелеца.

Съгласих се с едно:

— Добре. Вие движете въпроса.

Джейкъби и Конклин взеха две трети от свидетелските показания на бюрата си в следствения участък и хванаха телефоните, а Чи и Макнийл завъртяха няколко телефона, преди да излязат да действат.

След като останах сама в офиса, прегледах материалите, които Бренда беше събрала за жертвите — всички бяха граждани с положение.

Имаше ли връзка между убиеца и някой от хората, които беше убил?

Започнах да набирам телефонните номера, записани върху свидетелските показания, но нищо в първите няколко обаждания не успя да ме вдъхнови. После се свързах с пожарникар, който се бе оказал на десетина крачки от Андреа Канело, когато стрелецът бе открил огън.

— Тя тъкмо крещеше на сина си, когато онзи я улучи — разказа свидетелят. — Направо се канех да й направя забележка да го дава по-спокойно. Малко след това се просна мъртва.

— Какво каза тя? Помните ли думите й?

— „Подлудяваш ме, момченце!“ Нещо такова. Ужасна работа… Момчето ще оцелее ли?

— За съжаление, не.

Направих още няколко бележки, като се опитвах да сглобя отделните парчета от пъзела. Глътнах остатъка от кафето и се обадих на следващия от списъка.