Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

Както и да е, имах своите си проблеми. Четирима души бяха убити.

Колкото повече време минаваше, толкова по-вероятно бе убиецът да се измъкне.

— Доктор Джи.

Той извърна глава от схемите си и сви вежди.

— Извинете, ако бях рязка, но стрелецът уби четирима, а не знаем нито кой е, нито къде можем да го открием.

— Имате предвид трима? — попита Германюк. — При мен има трима убити.

— Синът на тази жена, Тони Канело, е починал преди половин час в болница „Сан Франциско Дженеръл“ — отговорих. — На девет години е, с него убитите са четирима, а Клеър Уошбърн диша през тръбичка.

Вълна от съчувствие смени възмущението от лицето на доктор Германюк. Остротата беше изчезнала от гласа му, когато попита:

— С какво да ви помогна?

Доктор Германюк внимателно започна да изучава раната, която беше разкъсала гръдния кош на Андреа Канело.

— Прилича на изстрел с К-5 право в сърцето. Не бих се заклел, докато не се произнесат и оръжейните специалисти, но ми се струва, че е убита с куршум трийсет и осми калибър.

Аз стигнах до същия извод, когато изгледах записа, но исках потвърждение. Обективът на камерата на Джак Руни отскочи от Андреа Канело веднага след изстрела. Ако бе живяла още секунда, ако бе познала убиеца, може би щеше да извика името му.

— Има ли вероятност да е била в съзнание след изстрела?

— Никаква — каза ми Германюк. — При такъв изстрел е била мъртва още преди да падне.

— Бива си я стрелбата — рекох. — Шест куршума, пет точни изстрела. При това с револвер.

— Фериботът е бил претъпкан, имало е доста хора. Все някого е щял да уцели — коментира доктор Джи.

Погледнахме едновременно към стоманената врата в задната част на залата за аутопсии, когато тя се отвори шумно и влетя санитар с количка, който извика:

— Къде да карам това, докторе?

Тялото на носилката, покрито с чаршаф, беше дълго около метър и половина. „Това“ бе дете.

— Остави го — каза му Германюк. — Оттук поемаме ние.

Двамата с доктора пристъпихме към количката. Той дръпна чаршафа.

Само поглед към мъртвото дете бе достатъчен да ми разкъса сърцето.

Кожата на Тони бе синкава, а на кльощавия си гръден кош имаше пресен, около 30-сантиметров шев. Едва се преборих с импулса да докосна лицето му, да го помилвам по косата, да направя нещо нежно за това дете, което бе имало нещастието да се изпречи пред револвера на един луд.

— Тони, ужасно съжалявам.

— Ето визитката ми — каза ми Германюк, изровил картичката от джоба на лабораторната си манта, и я сложи в ръката ми. — Потърсете ме по мобилния, ако се нуждаете от мен. И като видите Клеър… кажете й, че ще дойда в болницата веднага щом имам възможност. Кажете й, че ще направим всичко възможно и заради нея — и няма да я разочароваме.

Моят отряд премести столовете си и се скупчи около мен. Те тъкмо подхвърляха — въпроси и пробваха различни теории относно стрелеца от „Дел Норте“, когато мобилният ми иззвъня. Познах номера на Едмънд и вдигнах.

Гласът му звучеше дрезгаво и накъсано:

— Клеър току-що излезе от рентгена. Има вътрешен кръвоизлив.

— Еди, не разбирам. Какво стана?

— Куршумът е засегнал черния й дроб… Трябва да я оперират отново.

Усмивката на доктор Сасун, когато ми заяви, че Клеър се чувства добре, ме беше успокоила. Сега ми прилоша от страх.

Когато пристигнах в чакалнята на спешното, я заварих пълна с приятели и роднини на Клеър, включително Едмънд с Уили и по-големия син Реджи.

Прегърнах всички, седнах до Синди Томас и Юки Кастеляно, най-близки приятелки на Клеър и на мен, с които заедно формирахме пълния състав на клуба, полушеговито наречен от нас „Женски детективски клуб“. Сгушихме се заедно в очакване на новини в това безрадостно помещение.

През дългите напрегнати часове прикривахме страха си, като се надпреварвахме да си разказваме истории за куража на Клеър. Зареждахме се с калпаво кафе и сникърси от автомата, а в ранните часове на утринта Едмънд ни помоли да кажем молитва.

Всички се хванахме за ръце и Еди се помоли Бог да пощади Клеър. Със сигурност вътрешно всички се надявахме, че ако останем близо до нея и имаме вяра, тя няма да умре.

През тези изтощителни часове си припомних времето, когато ме простреляха, спомних си как Клеър и Синди бдяха неотлъчно над мен.

Спомних си и други моменти, в които съм чакала в помещения като това. Когато мама се разболя от рак. Когато мъжът, когото обичах, бе убит при изпълнение на дълга си. Когато майката на Юки бе повалена от инсулт.