Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

Кимнах.

— Затова си помислих, че може да е той. Правеше го с часове. Харесвах го това момче. Наричах го „Фредалито линдо“. Заради песента, която обичаше да пее.

— Как е истинското му име? — попитах.

— Беше страшно потиснат — каза Кинтана. — Затова беше влязъл в болницата в Напа. Бил е замесен в нещо. Някакъв нещастен случай. Сестричката му е загинала. Май беше нещо с платноходка.

Кинтана изключи печката и се изниза нанякъде. За миг си помислих: по какво ли чудо сградата не е изгоряла до основи?

— Господин Кинтана, не ни карайте да повтаряме въпроса, ясно? — изръмжа Джейкъби. — Как се казва този човек?

Кинтана се върна на масата с оръфаната си чаша за кафе в ръка, носеше се в приказното си одеяние и демонстрираше самоувереността на богаташ, роден в имение.

— Името му е Фред. Алфред Бринкли. Но не разбирам как е възможно да е убил тези хора — каза Кинтана. — Фред е безкрайно симпатично момче.

Позвъних на Рич Конклин от колата, дадох му името на Бринкли, за да го потърси в базата данни, докато Джейкъби караше по „Брайънт“.

Чи и Макнийл ни чакаха в кръчмата „Макбейнс Биър О’ дъ Уърлд“, мрачен салон, сбутан между две бараки, намиращи се срещу Съдебната палата.

Ние с Джейкъби се присъединихме към тях и си поръчахме наливна „Фостър“, после попитах Чи и Макнийл за последните открития.

— Разпитахме един тип в магазина за цигари на „Полк“ и „Валейо“ — обясни Чи, минавайки направо на въпроса. — Старчето, дето е собственик на магазинчето, каза: „Да, продавам «Търкиш Спешълс». Около два пакета на месец на един редовен клиент.“ Дори свали стекчето от рафта, за да ни покаже — липсваха два пакета.

Конклин влезе, седна и си поръча мексиканска бира и бургер „Ангъс“, не много препечен. Нещо сякаш му се въртеше в ума.

— Партньорът ми превъртя — каза Капи — от стекче цигари.

— Е, кой е глупакът? — обърна се Чи към Макнийл.

— То ще си покаже! — изръмжа Джейкъби.

Бирата дойде и с Джейкъби и Конклин вдигнахме чаши за Дон Макбейн, собственика на бара, вироглав бивш капитан от управлението, чийто портрет висеше в рамка над бара.

Чи продължи:

— И така, дядката обясни, че клиентът бил грък, около осемдесетгодишен, но после каза: „Чакайте, дайте да видя тази снимка пак.“

Капи подхвана:

— Значи пъхам аз снимката на стрелеца под носа му, а той казва: „Този ли е? Този го виждах всяка сутрин, като си купуваше вестника. Той ли е стрелял?“

Джейкъби отново повика сервитьорката, каза й: „Сид, и аз ще взема един бургер, средно препечен, с картофки.“

Чи междувременно продължи:

— Така че старчето от лавката не знае името на нашия заподозрян, но смята, че преди е живеел отсреща, на „Валейо“ номер 1513.

— Значи ще отскочим дотам — обобщи Капи.

— Моля те, отърви ме от страданията — каза Джейкъби.

Лактите му бяха опрени на масата, а дланите му притискаха очите в очакване тази история да стигне до развръзка или да приключи.

— Разполагаме и с име — каза в заключение Капи. — Домоуправителят на „Валейо“ 1513 разпозна категорично човека от снимката. Каза, че наемателят бил изваден преди около два месеца, точно след като загубил работата си.

— Туш на барабаните, моля — каза Чи. — Името на стрелеца е Алфред Бринкли.

Беше ми неприятно да видя разочарованието на лицата на Макнийл и Чи, но трябваше да им кажа.

— Благодаря, Пол. Знаем името му. Откри ли къде е работил преди?

— Да, лейтенант. В една книжарница, ъъъ, „Самс Бук Емпориум“ на улица „Мейсън“.

Обърнах се към Конклин:

— Ричи, приличаш на чеширския котарак. Какво откри?

Конклин се беше изтегнал на стола си и балансираше на задните му крака, очевидно доволен от шеговития тон. Изправи стола, така че предните му крака стъпиха на пода, и се наклони през масата:

— Бринкли няма досие. Обаче… две години е служил в армията. Разжалван е деветдесет и четвърта година по медицински причини.

— Влязъл е в армията след престой в лудница? — попита Джейкъби.

— Бил е хлапе, когато е бил в психиатрията в Напа — каза Конклин. — Неговите медицински картони са с ограничен достъп. Все едно, явно в армията не са били твърде придирчиви.

Размазаният образ на стрелеца започна да се изяснява. Колкото и да беше стряскащ, отговорът на въпроса, който ме тормозеше от началото на разследването, бе ясен.

Бринкли беше толкова точен в стрелбата, защото е бил обучен в армията.

В девет часа на другата сутрин с Джейкъби и Конклин паркирахме полицейските си коли без отличителни белези на улица „Мейсън“ близо до Норт Пойнт. Бяхме на две пресечки от Рибарския кей, туристическа зона, пълна с гигантски хотели, ресторанти, колела под наем и сергии за сувенири, където уличните търговци излагаха стоките си.