Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

Стиснах ръката й, а очите ми се напълниха със сълзи.

Приятелката ми обърна лице към мен, клепачите й потрепнаха от усилието да ги вдигне.

— Линдс — пошепна тя. Отместих маската от лицето й. — Къде е Уили?

Тогава си спомних: малкият й син Уили работеше на ферибота през почивните дни. Вероятно това беше и причината Клеър да е на „Дел Норте“.

— Разделихме се — изпъшка Клеър. — Мисля, че се втурна след стрелеца.

Очите на Клеър се завъртяха, а погледът й се плъзна покрай мен. Краката на количката се подвиха, а санитарите издърпаха носилката от ръцете ми и я качиха в линейката.

Вратите се затръшнаха. Сирените нададоха неистовия си вой, а линейката, която отнасяше най-близката ми приятелка, отфуча към болница „Сан Франциско Дженеръл“.

Нямаше време. Стрелецът бе изчезнал, а Уили бе хукнал след него.

Трачио сложи ръка на рамото ми.

— Правим портрет на извършителя, Боксър.

— Трябва да открия сина на Клеър — отвърнах.

Откъснах се от Трачио и се втурнах към пазара на фермерите, втренчвах се в лицата на хората, докато се провирах през мудно влачещата се тълпа. Сякаш тичах сред стадо.

Огледах всяка сергия и всяка пролука между щандовете, отчаяно търсех с очи Уили. Накрая Уили пръв ме откри.

Той си проправяше път, викаше ме: „Линдси! Линдси!“

Отпред фланелката му беше напоена с кръв. Той се тресеше, а лицето му беше изопнато от страх.

Сграбчих го за раменете с две ръце, а сълзите ми пак потекоха.

— Къде си ранен?

Той поклати глава:

— Кръвта не е от мен. Простреляха мама.

Притеглих го към себе си, притиснах го към гърдите си, почувствах как собственият ми страх отчасти се уталожва. Поне момчето беше здраво и читаво.

— Откараха я в болница — казах и ми се щеше да можех да допълня: „Ще се оправи.“ — Видя ли стрелеца? Как изглежда?

— Кльощав бял мъж — отвърна Уили, докато се промушвахме през тълпата. — С брада и дълга кестенява коса. Беше свел очи надолу, Линдси. Така че не видях очите му.

— Колко годишен?

— Малко по-млад от теб, да кажем.

— Около трийсет?

— Да. И е по-висок от мен. Може би към метър и осемдесет, с карго панталон и син анорак. Линдси, чух го да казва на мама, че тя трябвало да спре стрелбата. Било нейна работа. Това пък какво означава?

Клеър е главен съдебномедицински експерт на Сан Франциско. Тя е патоанатом, а не ченге.

— Смяташ, че е било лично? Че е набелязал майка ти? Че я е познавал?

Уили поклати глава.

— Помагах с въжетата при акостирането, когато се чуха писъците — заразказва ми той. — Отначало стреля по други хора. Мама беше последна. Насочи пистолета право в челото й. Грабнах една метална тръба. Щях да му пръсна черепа, но той стреля пръв. После скочи зад борда. Втурнах се да го преследвам, но го изпуснах.

Внезапно ми просветна. Разбрах какво е сторил Уили. Разтърсих го за раменете, а гласът ми гърмеше:

— И какво щеше да стане, ако го беше хванал? Помисли ли за това? „Кльощавият бял мъж“ е въоръжен. Щеше да те убие.

Сълзи бликнаха от очите на Уили, застичаха се по милото му, младо лице. Отпуснах хватката, прегърнах го.

— Проявил си голям кураж, Уили — казах. — Много е смело да се изправиш срещу убиеца, за да защитиш майка си. Смятам, че си й спасил живота.

През отворения прозорец на патрулната кола целунах Уили по бузата. Полицай Пат Нунан щеше да го откара до болницата, а аз се качих на ферибота и отидох при Трачио в отсека на предната палуба на „Дел Норте“.

Беше сцена на незабравим ужас. Телата лежаха, където бяха паднали, по обляната в кръв четирийсет квадрата палуба от фибростъкло, а във всички посоки се виждаха отпечатъци от стъпки. Всякакъв вид вещи се въргаляха изпуснати тук и там: смачкана от тичащите червена бейзболна шапка, пластмасови чашки, чинийки от хотдог, вестници, напоени с кръв.

Заля ме вълна от отчаяние, от която ми призля. Убиецът можеше да е навсякъде, а уликите, които евентуално щяха да ни отведат до него, бяха стъпквани всеки път, щом някое ченге, случайно минал човек или санитар бяха обхождали палубата.

На всичко отгоре Клеър не ми излизаше от ума.

— Добре ли си? — попита ме Трачио.

Поклатих глава, изпълнена със страх, че ако заплача, няма да мога да се спра.

— Това е Андреа Канело — каза Трачио и посочи тялото на жена с жълтеникавокафяв панталон и бяла блуза, която лежеше опряна на корпуса. — Според онзи приятел — посочи тийнейджър с щръкнала коса и изгорял от слънцето нос — извършителят е застрелял първо нея. После прострелял сина й. Малко момче. Около деветгодишно.