Джеймс Паттерсон - Шестата жертва

Друг, азиатец с непроницаеми черни очи и бяла черта вместо уста, посегна към Бъки. БУМ.

Една цветнокожа жена седеше наблизо, приклещена от тълпата. Тя обърна към него кръглото си лице, на което лъщяха широко отворените й очи. Вгледа се в неговото лице и… прочете мислите му.

— Добре, синко — рече му и протегна разтреперана ръка, — стига толкова. Дай ми оръжието.

Тя знае какво е направил. Откъде знае?

БУМ.

Фред усети как го заля облекчение, докато гледаше жената, която прочете мислите му, да се свлича. Хората в тесния преден отсек се олюляха, снишиха се, сменяха посоката ту наляво, ту надясно в зависимост от посоката, в която Фред поклащаше глава.

Те се страхуваха от него. От него.

Цветнокожата жена в краката му стискаше клетъчен телефон в окървавените си ръце. Дишайки на пресекулки, тя набираше номер с палеца. Няма да стане! Фред стъпи върху китката й. После се наведе, за да се взре в очите й.

— Трябваше да ме спреш — процеди той през зъби. — Това ти е работата.

Бъки се стовари върху главата й.

— Недей — примоли се жената. — Моля те!

Някой изкрещя:

— Мамо!

Кльощаво цветнокожо момче на около седемнайсет-осемнайсет години се приближаваше към него с тръба на рамото, която стискаше като бейзболна бухалка.

Фред натисна спусъка при едно накланяне на ферибота. БУМ.

Изстрелът не улучи. Металната тръба падна, търкулна се по палубата, а момчето се втурна към жената, просна се върху нея. За да я защити?

Хората се хвърлиха под пейките, а писъците им се извисиха около него като огнени езици.

Шумът на двигателите се смеси с металното издрънчаване от падането на подвижния мост. Бъки продължаваше да се цели в тълпата, докато Фред гледаше над перилата.

Преценяваше дистанцията.

Скок от височина метър и двайсет го делеше от подвижния мост, а после и сравнително дълъг скок до пристана.

Фред прибра Бъки в джоба си и хвана с две ръце перилото. Той прескочи и се приземи на подметките на маратонките си „Найки“. Облак затули слънцето, обви го като мантия, направи го невидимо.

Давай бързо, моряче! Хайде!

И той го направи — скочи на пристана и побягна към пазара на фермерите, където се загуби в множеството, изпълнило паркинга.

Продължи почти спокойно, беше на половин пресечка от „Ембаркадеро“.

Тананикаше, докато се спускаше по стъпалата на терминала БАРТ, и все още продължаваше да си припява, когато се качи на влака за вкъщи.

Успя, моряче!

Не бях дежурна тази ранна ноемврийска събота сутрин — бях повикана на поредното местопрестъпление, защото визитната ми картичка била открита в джоба на убитата жертва.

Стоях в затъмнения хол на двуфамилната къща на Седемнайсета улица и гледах дребния смрадлив мизерник Хосе Алонсо. Без риза и с разплуто шкембе, той беше проснат на канапе с неопределен бозав цвят, китките му бяха закопчани зад гърба с белезници. Главата му беше клюмнала, а сълзите му капеха по брадичката.

Не будеше жал у мен.

— Прочетохте ли му правата? — попитах инспектор Уорън Джейкъби, моя бивш партньор, който в момента ми докладваше.

Джейкъби тъкмо беше навършил петдесет и една и беше видял повече жертви на убийства за двайсет и пет години, отколкото кое да е друго ченге през живота си.

— Да, прочетох му ги, лейтенант. Преди да се изповяда.

Юмруците на Джейкъби се свиха. По белязаното му от времето лице се изписа погнуса.

— Разбираш ли правата си? — попитах Алонсо.

Той кимна и започна да хлипа отново.

— Не биваше да я трепя, ама ми подпали фитила.

Едва проходило бебе с мръсна бяла фльонга в косата и с подмокрена пелена, опряно на пухкавите си коленца, се бе вкопчило в крака на баща си. Неговите ридания едва не ми разбиха сърцето.

— Какво толкова те ядоса Роза? — попитах Алонсо. — Ще ми се да знам.

Роза Алонсо лежеше на пода, лицето й беше обърнато към олющената стена, боядисана в мръсен карамелен цвят, а главата й беше разцепена от ютията, която съпругът й беше използвал, за да я повали и усмърти.

Дъската за гладене се беше строполила до нея като мъртъв кон, а въздухът миришеше на изгорял препарат за колосване.

Последния път, когато се видях с Роза, тя ми разказа как не можела да напусне съпруга си, защото той я заплашил, че ще я преследва и убие.

По-добре да беше взела бебето и да беше избягала.

Инспектор Ричард Конклин, партньор на Джейкъби, най-новият и най-младият от отряда, влезе в кухнята. Рич сипа в купичка храна за проскубаната оранжева котка, която мяучеше върху червена пластмасова масичка. Интересно.