Джей Баркер - И пета ще умре

До него Наш стискаше с все сили дръжката над вратата с дясната си ръка, а ръба на седалката — с лявата.

— Не ми каза. Опитах се да му го измъкна. Точните му думи бяха: „Закарай Портър в апартамента му незабавно“.

Детективът завъртя волана наляво и изпревари газова цистерна.

— Е, гневен ли ти прозвуча? Разстроен? Притеснен?

Наш сви рамене.

— Звучеше ми, както си звучи капитанът по принцип. Не успях да го определя.

— Мамка му! — Портър удари с ръка клаксона и го задържа, когато син приус излезе в неговата лента. — Проклет смотаняк!

— Има ли нещо у вас, за което трябва да знам? Защо ще иска да се видим там?

Приусът пусна десен мигач и лениво отби в съседната лента. Напрегнатият миг отмина, Портър смени на четвърта скорост и прелетя край него, като се размина на сантиметри със стърчащото огледало на колата.

— Сам?

— Не знам!

Наш простена.

— Не знаеш дали у вас няма нещо, за което трябва да знам? Стига де, Сам. Не сме в първи клас. Твой партньор съм. Можеш да ми кажеш. Това нещо общо със смъртта на Хедър ли има?

Портър не каза нищо.

Отби при изхода за Лейк Шор Драйв.

Пред блока му, заедно с бялата краун виктория на капитана, имаше паркирани три коли, които Портър не разпозна — два черни седана и бус. Номерата и на трите бяха федерални. Той паркира на втори ред, за да блокира буса, изключи сирената и остави буркана да мига, а после изтича от колата и нагоре по стълбите с Наш по петите си.

Завари цялата групичка на етажа пред вратата — капитан Долтън, специален агент Дийнър, агент Пул и старши специален агент Хърлес от екипа на ФБР по случая за У4М. Имаше и двама федерални криминалисти, които Портър не познаваше.

Долтън забеляза двамата си подчинени да минават през вратата на стълбището и забърза към тях.

— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш, Сам?

— Какво имаш предвид?

— Знаеш точно какво имам предвид!

Наш застана до Портър. Не каза нищо.

Долтън превъртя няколко снимки на мобилния си телефон и вдигна екранчето към Портър.

— Заради това ли я взе? Майка му ли търсиш?

Портър погледна екрана. Виждаше се бележката, която Бишъп беше оставил за него на леглото в апартамента му, заедно с ухото на мъжа, убил жена му.

Сам,

Това е малък подарък от мен за теб…

Съжалявам, че не го чу как пищи.

Какво ще кажеш да ми върнеш услугата?

Малка размяна на услуги между приятели?

Помогни ми да намеря майка си.

Според мен е време с нея да си поговорим.

— Нея ли търсиш? — повтори капитанът.

Портър си пое дълбоко дъх.

— Опитвам се да намеря Бишъп.

— Това не ти влиза в работата! — изпъшка Долтън. — Свързвал ли си се с него? Той търсил ли те е изобщо?

— Не.

— Щеше ли да ми кажеш, ако беше?

— Разбира се, че щях.

Капитанът пусна телефона обратно в джоба на дебелото си кафяво палто.

— Иска ми се да ти вярвам. Но не съм вече толкова сигурен, че е възможно.

Наш се обърна намръщен към Пул.

— Какво си намислил?

Пул вдигна ръце, но не каза нищо.

Долтън сбърчи вежди.

— Той нищо не е направил. Тази сутрин охраната е записала на видео приятелчето ти да се промъква в кабинета на ФБР, който е срещу вашия.

— Сигурно просто им е пускал отоплението. Приятно е да влезеш в топлия кабинет в ден като днешния… — отвърна Наш. Вдигна палец към Дийнър. — Този копелдак седеше на моето бюро в кабинета ни тази сутрин. Ние там долу сме едно голямо щастливо семейство. Споделяй всички блага…

Хърлес забърза към тях.

— Кабинетът ни се смята за федерална територия, докато не го освободим. Нахлуването там е подсъдно, включително за представители на местните сили на реда и закона.

— Взех досието на Барбара Макинли — обясни Портър.

Капитанът подбели очи.

Хърлес се приближи към тях.

— Кражбата на федерална собственост е отделно, но също толкова тежко обвинение.

— Ще върна досието, щом приключа с него.

— Ще го върнеш незабавно. След това ще решим дали ще задържиш значката си — отвърна Хърлес.

Долтън почервеня като домат. Обърна се към агента:

— Единственият човек, който решава какво ще стане със значката на детектив Портър, съм аз. Вие сте гости в дома ми. С едно телефонно обаждане мога да ви изхвърля на улицата с все целия ви екип.

Хърлес пристъпи още една крачка.

— Да сме наясно, капитане. Тук сме, защото безценният ви детектив остави сериен убиец да се измъкне. Тази грешка ще коства животи. Има голяма вероятност вече да ги е отнела. Имате едно мъртво момиче и друго изчезнало, две престъпления, вероятно приписвани на нашия човек, и за тях отговаря същият непохватен детектив. Сега краде документи. Колко кръв още искате по ръцете си, преди да решите, че е време да поправите нещата?