Джей Баркер - И пета ще умре

Погледна към облегалката на шофьорската седалка.

— Тук си имаме отпечатък на кожата. Изглежда, е опитал да го изтрие и е пропуснал една част. Сигурно е опрял крак в облегалката за опора.

— Криминалистите казаха, че обувката е 45 номер, с метална защита на пръстите. Марката не е известна — каза Наш.

— Нужна е много сила да се убие по този начин човек. Вероятно се е блъскал, опитвал се е да се бие, да прокара ръка под струната. Движенията на Рейнолдс са били силно затруднени — за това се е погрижил воланът. Сигурно се е опитал да отвори вратата, но най-вероятно е държал и двете си ръце на шията. На задната седалка е ключово място за такава манипулация. Рейнолдс не е имал как да се отърве от струната, дори ако е бил по-силен от нападателя. Опората и ъглите действат против него:

Портър се измъкна от задната седалка и отвори предната врата.

— Кървавите пръски по предното стъкло и дъската за управление го доказват.

Воланът и вратата бяха покрити с черна пудра за отпечатъци.

— Нашият извършител го убива, измъква го навън, влачи го чак до задния двор… — Портър отново имитира движенията, превил гръб, мъкнеше невидимото тяло през снега, докато не стигна останките на снежния човек. Трупът на Рейнолдс вече беше изцяло на показ, снегът и ледът бяха премахнати. Портър огледа земята, цилиндъра, черните ръкавици, метлата. Сигурно извършителят я беше използвал да замете следите си, доколкото е възможно. Снощният снеговалеж беше довършил задачата му.

— Смятаме, че се е оттеглил през гората — каза една от криминалистите. Беше същата жена, която Потър и Наш срещнаха при езерото в парка Джаксън.

Детективът кимна в знак на съгласие.

— Така бих постъпил и аз. Вие сте Линдзи, нали?

— Да, сър — отвърна Ролфс. Посочи снежната шир, водеща към дърветата. — Снегът под клоните не е толкова дебел, но все пак го е измел. Изглежда, е използвал клон, не е било така ефективно като метлата. Имаме бледа следа. Излиза една пресечка по-нататък, на Хайъсинт Стрийт. Вероятно е бил паркирал там колата си.

— А следи от гуми?

Ролфс поклати глава.

— Нищо, което да идентифицира автомобила на извършителя. Двама униформени полицаи обикалят от врата на врата да проверят дали снощи някой е видял паркирана кола.

Телефонът на Портър звънна. Той погледна екрана.

— Капитанът е.

— Ще вдигнеш ли?

— Не.

Наш се намръщи.

— Глупости. Знаеш какво значи това.

Телефонът на Портър замлъкна. След секунда зазвъня този на Наш.

— Дявол да го вземе!

— Кажи му, че още сме на местопрестъплението. Ще се приберем веднага щом приключим тук — посъветва го Портър.

Наш въздъхна и вдигна на шефа си.

Зад тях изпищя жена.

Портър се обърна и откри госпожа Рейнолдс застанала на задната си врата.

— Боже мили, казах им да ги държат с момчето в дневната. Не трябваше да вижда това! — каза той.

Наш сви рамене и се отдалечи от къщата с телефон, притиснат към ухото.

Ден втори, 10:26 ч.

Клеър се облегна в служебния стол със скърцащи колелца и взе да чегърта напуканата зелена кожа на подлакътника. Посегна към чашата с кафе и я вдигна към…

Празна беше.

По дяволите.

— Искаш ли да ти я напълня пак? — попита Софи и вдигна глава от тефтера в ръцете си.

— Няма нужда. Само двама ни останаха. Да приключваме и да се махаме оттук.

След като говориха с Гейби Дийгън, охранителят ги съпроводи до административния кабинет на втория етаж и ги представи на Норийн Оутън, секретарката. Тя ги изгледа с насилена усмивка иззад очила, достатъчно дебели да зачервят гръбчето на носа й с тежестта си. Клеър усети начало на главоболие само от усилието да я гледа в очите през лупите й.

След като се представиха, те пратиха секретарката с две поръчки — да събере учениците от доста подробния списък, който Гейби им осигури (общо шестнайсет имена), и да провери в дневниците за отсъствия на дванайсети — търсеха човек, който не е стигнал до училището в този ден, все едно от кой клас, с предположението, че може някой ученик да е взел Лили в колата си и да е избягал с нея.

Докато жената се занимаваше с поставените й задачи, Клеър и Софи се захванаха да разпитват учениците, строени в коридора пред кабинета. Вече бяха приключили с четиринайсет, оставаха им още двама. Засега никой от разпитаните не си спомняше да е виждал Лили онази сутрин, нито на път към училището, нито в самата сграда.

— Кои е следващият?

Софи погледна бележките на Гейби.