Джей Баркер - И пета ще умре

Портър използва клончето да разбие леда и да остърже снежния пласт достатъчно дълбоко, за да разкрие разкъсаната шия на мъжа отдолу.

Ден втори, 9:15 ч.

Болеше.

Страхотно болеше.

Тялото на Лили се сгърчи в голям спазъм, докато дробовете и се бореха да изхвърлят водата, да я изкашлят. Тя вдиша припряно, въпреки че не искаше, не искаше да вдишва още вода, не искаше да умре. Вдиша обаче — движение, също тъй неподлежащо на контрол, колкото и слушането, и този път дробовете й се напълниха с вода. Тя се изкашля отново и освободи дробовете и гърлото си от още вода. Последва ново мъчително вдишване.

Студено й беше.

Ужасно студено.

Вече не беше във водата, а лежеше на бетонния под.

Отвори рязко очи.

Мъжът беше надвесен над нея и натискаше гърдите й с длани.

Щом погледът й срещна неговия, той спря. Отвори широко очи и се наведе, а застоялият му дъх я блъсна в лицето й.

— Какво видя?

Лили побърза да нагълта още въздух и преглътна, после си пое дъх още веднъж.

— Полека, ще хипервентилираш — мъжът посегна към дясната й ръка и притисна палец към китката й. — Пулсът ти още е малко неравномерен, но ще се успокои. Лежи кротко. Дишай през носа, издишай през устата, спокойно.

Лили застави дишането си да се успокои, правеше каквото й нареждаше той. Чувствителността се връщаше в пръстите на ръцете и краката й. Беше й ужасно студено. Разтрепери се неконтролируемо.

Мъжът посегна към завивката и уви мръсния плат около тялото й.

— Телесната ти температура започна да пада в мига, когато ти умря. Скоро ще се върне към нормалното. Какво видя?

Тя се мъчеше да прогони мъглата от очите си, но я болеше, като се опитваше да ги държи отворени. Слабата светлина й се струваше невероятно ярка, гореща, изгаряща. Когато стисна здраво очи, усети леко плясване по бузата.

Умряла?

— Какво видя? — попита пак мъжът. Разтриваше полека ръцете й през завивката и масажът постепенно я затопляше.

— Аз… умрях ли? — тя пак се закашля, а думите дращеха гърлото й с последните капки вода.

— Удави се. Сърцето ти беше спряло за две пълни минути, преди да те върна. Какво видя?

Лили чу думите, но й отне известно време да ги проумее. Главата й беше замаяна, мислите се движеха бавно, уморено.

Гърдите я боляха. Усещаше загнездена болка в ребрата. Осъзна, че вероятно мъжът й е правил изкуствено дишане, за да изпразни дробовете й от водата и да рестартира сърцето й.

— Мисля, че си ми счупил ребра.

Той я хвана за раменете и разтърси отпуснатото й тяло.

— Кажи ми какво видя? Трябва да ми кажеш сега, преди да забравиш! Преди да изчезне!

Болката в гърдите й гореше като нож, забит в корема. Лили изпищя.

Мъжът я пусна и се отдръпна назад.

— Съжалявам, много съжалявам. Просто ми разкажи и това ще приключи, просто ми кажи!

Лили едва тогава се замисли дълбоко, умът й прескочи назад към мига, която потъна под водата, когато… наистина ли се беше удавила? Спомняше си да вдишва водата, съзнанието й да се разпада. Спомни си мрака.

Не помнеше нищо.

— Нищо не видях. Мисля, че съм припаднала.

— Мъртва беше.

— Аз… — думите изчезнаха. Не си спомняше абсолютно нищо.

Мъжът я зяпаше с кървясали очи, облещени и подивели, с проточена от ъгъла на устата му лига.

— Спомням си, че припаднах и после ти ме събуди. Нищо друго.

— Трябва да си спомняш все нещо?

Лили поклати глава.

— Нищо.

Похитителят я пусна и приседна назад, опрял гръб в големия фризер. Свали си плетената шапка и почеса разочаровано глава.

Лили ахна.

През голата му глава минаваше огромен, пресен хирургически белег. Започваше над лявото ухо и обикаляше през тила. Беше зашит с черен конец, а плътта беше възпалена и морава.

Мъжът върна шапката на място, покри белега и се изправи, щадейки десния си крак. Протегна се надолу и изправи Лили на крака. Кръвта се оттече от главата й и тя се олюля, а пред очите й всичко побеля. Похитителят я задържа, докато тя успее да остане по-здраво на краката си, след това я отведе до клетката и я побутна навътре. Хвърли дрехите й след нея и хлопна вратата, после щракна и двата катинара.

— Можеш да се облечеш. Ще опитаме пак след няколко часа. Следващия път ще си спомниш! — каза й той.

Тръгна към стълбите, като леко влачеше десния си крак.

— Изпий млякото. Ще ти трябва сила!

Лили огледа чашата, беше се стоплила. В нея беше кацнала и се беше удавила муха.

Ден втори, 9:17 ч.