Жозе Родригеш душ Сантуш - Последната тайна

— Разбирате ли връзката с дванадесетте апостоли? Като евреин, Исус искал да възстанови Израил: Той вярвал, че древната юдейска мечта ще се сбъдне в Царството Божие.

Валентина смръщи нос.

— Това е само едно предположение! Никъде не пише подобна глупост!

Томаш отново отвори Библията.

— Грешите — каза той. — Евангелие от Матея разказва един интересен епизод. Става въпрос за разговора между Исус и неговите ученици, описан в глава 19, стихове 27-28: „Тогава Петър отговори и Му рече: ето, ние оставихме всичко и Те последвахме; какво, прочее, ще стане с нас? А Иисус им рече: истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при паки-битието 95 95 Пресъздаване на света при Второто Христово пришествие. — Б.р. , кога Син Човеческий седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсетте Израилеви колена“. Тоест всеки ученик щял да управлява едно от племената на Израел. Дванадесет апостоли за дванадесет племена. Говорейки за дванадесетте племена, Исус силно вярвал, че новите времена, които идвали, ще му позволят да възвърне десетте изгубени племена и да обедини Израел в неговата цялост. Това се потвърждава в Първа глава, 6-и стих на Деяния на светите Апостоли , когато след една фраза за Царството Божие учениците попитали Исус: „В това ли време, Господи, възстановяваш царството Израилево?“. Това е доказателство, че възстановяването на Израил било част от възгледите на Исус. Царството Божие не било чисто метафорично понятие, а една осезаема политическа реалност.

Раменете на Валентина се отпуснаха, сякаш опората, на която се крепеше, беше рухнала, и тя въздъхна дълбоко.

— Добре, ясно — прошепна тя примирено. — Разбрах.

Гросман взе листчето със загадката, оставено от нападателя на португалеца, и го размаха във въздуха.

— Почакайте. Докъде ни води това? Какво е искал да ни каже мъжът с тези драсканици?

— Привличайки вниманието ни към първа глава, стих 15, от Евангелие от Марко — каза Томаш, — убиецът, изпратен от сикариите , е искал да ни покаже кой е бил истинският Исус: равин с лечителски и екзорсистки способности, който вярвал, че светът всеки момент ще се промени, че бог ще установи царството си на земята и ще възстанови суверенитета на Израил.

— Това ли е всичко?

Португалецът прехапа долната си устна, сякаш обмисляше дали е редно да каже всичко.

— Може би има и още.

Томаш огледа гипсираната си ръка, като че ли искаше да се увери в адекватните медицински грижи. Пръстите му все още бяха мръсни; имаше засъхнала кръв под ноктите, които се подаваха от гипса.

— Исус не е създал християнството. — Той погали корицата на Библията, като избягваше да поглежда италианката. — Посланието дори не е било насочено към цялото човечество.

Валентина го погледна невярващо.

— Моля?

Едва в този момент той събра кураж да я погледне в очите.

— Исус е правил разлика между хората.

Ревът отекна по каменната настилка на еврейския квартал дълго преди яркият лъч светлина да освети малката улица и моторът да се появи, страховит като еднорог. Това беше дълъг, лъскавочерен, изключително мощен японски мотор с хромирани ауспуси, които приличаха на цеви на артилерийско оръдие. Мъжът, който го караше, също беше облечен в черно — призрачен силует, яхнал стоманената машина.

Моторът намали скоростта и мина бавно по тъмната улица — като мъркаща пантера, която продължава да е нащрек за опасностите, спотаени в мрака; самата тя заплаха в очакване на най-малкия повод за нападение. Но нападение нямаше. Вместо това машината спря на един ъгъл, водачът изключи мотора и слезе. Спокойствието се завърна в уличката, потънала в дълбок нощен сън.

Новодошлият отвори раницата, която носеше на гърба си, и извади от нея дълга вехта наметка от груб плат на дупки, като зебло. Мотористът се загърна в наметката и дегизиран като монах, с лице, скрито в качулката, извървя десет метра, отдалечавайки се от мотора, който сега приличаше на спящ звяр.

Тайнственият силует избра стара къща в един тъмен ъгъл, до който не стигаше светлината на уличните лампи, и провери дали оттам има ясен изглед към сградата на отсрещната страна на улицата. На сградата беше окачена позлатена табела с името на организацията, която се помещаваше вътре.

Фондация „Аркан“.

Мястото му се стори идеално. Мъжът в туниката отстъпи две крачки назад и седна върху едно стъпало пред портата на старата къща, точно срещу фондацията; присъствието му беше скрито в плътния воал на нощта. Непознатият огледа улицата в двете посоки, като се спираше дори на най-незначителните подробности. Искаше да е сигурен, че не пропуска нищо. Детайлите бяха най-важното, знаеше го. Някои казваха, че бог е в тях, макар че непознатият смяташе, че това е по-скоро Велзевул. Но улицата беше спокойна, къщите спяха, тротоарите бяха пусти.