Джеймс Чейз - Разбери сам

Успях да зърна развълнуваната тълпа, която преливаше от тротоарите на Принсис Стрийт върху платното, и продължих надолу по Оркид Булевард.

Паркирах колата и се върнах пеша.

Пред полицейското управление се беше събрала огромна тълпа, която нарастваше с всяка секунда. Псувните и ударите на подгизналите от пот полицаи не правеха впечатление на никого. Хората бяха дошли да зяпат и нито едно ругаещо ченге не беше в състояние да ги спре.

Част от най-яките момчета на Брандън стояха на входа на сградата с палки в ръце. Знаех, че шансът ми да премина през блокадата не беше по-голям, отколкото на нудист, който се опитва да проникне в Белия дом.

Пробих си път към близката дрогерия. Беше празна, с изключение на един продавач с бяло сако, който стоеше на вратата и наблюдаваше замечтано тълпата.

— Искам само да използвам телефона — заявих аз, докато той с нежелание се отмести и се прибра в магазина.

— Малко вълнение — отбеляза той, облизвайки устните си. — Казват, че Брандън хванал похитителя. Мислите ли, че ще получи двайсет и петте хиляди? Уха! Де да бях аз! Знам как да използвам толкова мангизи.

Изсумтях и се затворих в телефонната кабина. Помолих телефонистката да ме свърже с полицейското управление.

— Не мога — отвърна тя. — Линиите са претоварени.

През последните двайсет минути безуспешно се опитвам да вляза във връзка. Какво става там?

— Целият личен състав стачкува — обясних аз и затворих.

Излязох от кабината и отново попаднах в спокойната и прохладна атмосфера на магазина. Продавачът се беше покачил на една табуретка, за да може да вижда над главите на хората. Тълпата вече се притискаше към прозорците. Изглежда, щеше да ми бъде трудно да се измъкна.

— Пристигнаха агентите на ФБР — каза ми той, поемайки си възбудено въздух. — Бас държа, че не са спрели да плачат. Този Брандън е голям хитрец. Най-добрият капитан от полицията, който сме имали.

— Как да изляза оттук? — попитах нетърпеливо, слее като пробвах да се промуша през стената от гърбове, препречила входа.

— Защо да излизате? Вземете една табуретка. Оттук гледката е най-добра.

— Каква гледка?

Погледна ме намръщено.

— Може би ще го изведат. Или пък жената на Дедрик ще дойде да го види. Всичко е възможно да се случи. Жалко, че приятелката ми я няма. Щеше страшно да й хареса.

— Магазинът има ли заден вход?

— Ей онази врата. Ще излезете на Оркид Булевард.

— Благодаря.

Докато отварях вратата, тълпата се отдръпна назад. Чу се оглушителен трясък на счупено стъкло — един от прозорците не издържа на неравната битка.

Не изчаках да разбера точно какви са щетите. Тръгнах по коридора в задната част на магазина и се озовах на тъмна алея, която в крайна сметка ме изведе на Оркид Булевард.

Мифлин имаше малка къща на Уестуд Авеню. Живееше там с жена си, с двете си деца, с един боксер, с две бели котки и с една червенушка. Освен че се справяше с полицейските се задължения, той беше страшен домошар и се носеха слухове, че се страхува повече от жена си, отколкото от Брандън.

Реших да отида да го чакам пред дома му. На всяка цена трябваше да го видя тази вечер. Ето защо пристигнах там е паркирах пред входа.

Беше десет и двайсет. Нямах представа кога му свършва дежурството, но при тази суматоха в полицейското управление най-вероятно щеше да закъснее.

Запалих цигара и се приготвих за дълго чакане. Една от стаите на долния етаж светеше и от време на време на щората на прозореца се показваше сянка на жена. Към единайсет без петнайсет светлината загасна, а после светна в една от стаите на горния етаж. След малко къщата потъна в мрак.

Затворих очи и се опитах да не мисля за Перели. Не исках да си създавам погрешна представа, преди да науча повече факти. Навярно Франкън беше прав, когато каза, че Брандън сигурно разполага и с други доказателства, освен пистолета. Бях готов да се обзаложа, че някой е насочил полицията към него. Някой, който е хвърлил око на наградата от двайсет и пет хиляди долара. Тя би изкушила всеки да скалъпи някаква лъжа, стига да може.

По стръмнината бавно се изкачваше кола. След няколко секунди предните фарове ме заслепиха и колата спря.

Подадох си обнадеждено главата през прозореца. Наистина беше Мифлин. Гледаше намръщено през прозореца.

— Махни тази купчина ръждясали ламарини и я потопи в океана — сопна ми се той. — Задръстил си ми пътя.

— Здравей, Тим! — отвърнах аз и слязох от буика.

Той впери поглед в мен.