Джеймс Чейз - Разбери сам

Сутринта на шестия ден Сирийна се отърси от тъгата си и се намеси в издирването. Във вестниците и по радиото беше съобщено, че ще даде награда от двайсет и пет хиляди долара на всеки, който й предостави информация, насочваща към следите на похитителите, и награда от хиляда долара за сведения, свързани по някакъв начин с отвличането на съпруга й.

Резултатът от обявата беше, че на практика всички граждани, освен богатите, се превърнаха в любители детективи, а адът се настани временно в Оркид Сити.

На шестата вечер след предаването на откупа се прибирах в малката си тиха къща, доволен, че съм се отървал от пронизителната врява на акцията. Възнамерявах да превъртя ключа, за да си осигуря краткотрайно спокойствие и, да си легна рано.

Къщата ми се намира сред дюните и е с изглед към океана. Разстоянието от нея до съседното жилище е около четвърт миля. Състои се от малка, обрасла с бурени градина, за чиято поддръжка плащам на Тони, некадърния ми прислужник, веранда с избелели щори, голяма всекидневна, две спални, баня и кухня, достатъчно голяма, за да люшнеш в нея котка, ако тя е без опашка.

Очарованието на дома ми се крие във факта, че е усамотен и спокоен — не се чува радиото на съседите и човек може да си пее във ваната, без да рискува в прозореца му да бъде запратен камък. Но поради изолираността си той също така е и идеално място за всеки, който би желал да ми пререже гърлото. Виковете ми за помощ ще бъдат толкова напразни, колкото усилията на някой неврастеник да затръшне въртяща се врата.

Тъкмо пъхах ключа в ключалката, когато чух леки стъпки зад гърба си. Обикновено реагирам нормално при подобни обстоятелства, но възбудата и напрежението от последните пет дни до известна степен ме бяха изнервили. Обърнах се рязко, като бързо си поех дъх, и видях точно зад себе си неясна фигура.

Дясната ми ръка, която автоматично се повдигна, готова да замахне, увисна, когато забелязах, че посетителят ми е жена. Отпуснах юмрука си, вдишах малко от горещия нощен въздух и попитах с възможно най-спокойния си тон:

— Толкова ли беше наложително да се промъкнете по този начин и да ми изкарате акъла?

— Вие ли сте Малой?

Вперих поглед в слабата фигура пред себе си. Под покрива на верандата беше прекалено тъмно, за да мога да я разгледам добре, но това, което успях да видя, си струваше усилията.

— Да. А вие коя сте?

— Искам да поговоря с вас. Хайде да влезем вътре и да потърсим място за паркиране.

Докато я въвеждах във всекидневната, си помислих, че за съжаление гласът й беше достатъчно силен, за да разбие скала. Стояхме един до друг в тъмнината, докато опипвах стената, за да открия ключа за осветлението. Намерих копчето, натиснах го и се вгледах в кафявите очи, които знаеха всички отговори и повечето въпроси.

Беше двайсет и четири — двайсет и пет годишна. Гъстата й, лъскава и тъмна коса беше разделена в средата на път и обрамчваше лице с традиционна красота, малко по-бледо, отколкото би трябвало да бъде, и по-сурово и злобно за годините, които беше преживяла като негова собственичка. Прекалено яркочервените, правилно очертани устни и бледите сенки под очите я правеха да изглежда секси и биха накарали мъжете да се вторачват в нея и да се чудят, но едва ли биха довели до нещо повече, фигурата й под коприненото яке в светлобежово и зелено и панталонът, с вдигнат високо над талията колан, беше достатъчно добра, за да осигури реклама и на най-хубавия корсет.

— Здравейте! — казах аз, взирайки се в нея. — Сигурна ли сте, че търсите мен?

— Да, ако името ви е Малой — увери ме тя, мина покрай мен и се отправи към камината. Обърна се и пъхна ръце в джобовете на панталона си, а очите й изследваха лицето ми. — Ник Перели ме прати при вас.

— Я! Сериозно? — възкликнах аз и я изгледах остро, чудейки се коя може да бъде. — Удрял ли е скоро някого с пясъчна торбичка?

— Не, но е закъсал — отвърна момичето. Извади смачкан пакет „Лъки Страйк“, пъхна една цигара между устните си, драсна клечка кибрит В нокътя на палеца си и я запали. — Пипнаха го по обвинение в отвличането на Дедрик.

В последвалото мълчание часовникът върху полицата на камината тиктакаше натрапчиво, а хладилникът в кухнята издаваше дразнещо бръмчене.

Момичето продължаваше да ме наблюдава, без да се помръдне, с леко наведена на една страна глава, за да не влиза димът от цигарата в очите й.

— Перели? — произнесох аз и думата прозвуча не по-малко озадачено, отколкото изглеждаше лицето ми.