Джеймс Чейз - Разбери сам

Стигнах до кадилака, дръпнах вратата и седнах зад волана.

Тя отново плачеше.

— Ако сте сигурна, че държите да не остана да наблюдавам мястото, ще ви закарам вкъщи — казах аз, без да я погледна.

— Закарайте ме вкъщи — отвърна жената с приглушен глас и обърна главата си встрани.

Докато минавах през портата, някаква сянка се плъзна зад купчината от стари железопътни траверси. Мислех си, че е Кърман, но не бях сигурен. Ако беше той, вероятно щеше да се повърти наоколо и да види нещо. Погледнах бързо Сирийна, но тя беше заета с кърпичката си и не забеляза нищо.

Доста по-оптимистично настроен, се отправих към Оушън Енд.

Стрелките на часовника върху полицата на камината показваха два и петнайсет. Седях сам във всекидневната, отпивах от уискито със сода и се взирах с празен поглед в инкрустираното със сребро и злато мексиканско седло, висящо на стената.

Сирийна беше някъде горе.

Чакахме от два часа и половина.

Внезапно тихо изсвирване зад гърба ми ме накара да се обърна рязко и аз разсипах уискито.

— Нервите ти са в отвратително състояние — отбеляза Кърман, влизайки. — Това, което разля, уиски ли е?

— Има още много. Сипи си. Като те гледам, мисля, че ще ти се отрази добре.

— Да — той се приближи до масичката на колелца и си приготви голямо, силно питие. — Уф! Смяташ ли, че тази нощ изобщо ще спим?

— Кой ти гледа спането! Забеляза ли нещо?

Той се пльосна върху креслото срещу мен.

— Нищо. Тях — не, но видях как изчезнаха парите.

— Не разбра ли кой ги взе?

Кърман поклати отрицателно глава.

— Човекът си го биваше. През цялото време остана скрит. Мисля, че стоеше върху една от подпорните греди, които крепят шахтата. Горе беше тъмно като в рог. Във всеки случай сигурно е бил над покрива. Имаше въдица, предполагам от онези, които се използват за големи морски дълбочини. Би трябвало да е нещо доста солидно, за да издържи тежките пакети. Просто ги закачаше за кукичката и ги изтегляше от покрива. Нито го чух, нито го видях. Беше дяволски загадъчно да гледаш как пакетите изчезват на лунната светлина, сякаш отнесени от призрак, докато схвана как всъщност става.

— Страшно хитро. Той забеляза ли те, Джак?

— Нямаше как да ме забележи.

— Не бъди толкова сигурен. Аз те видях.

— Бас държа, че не си. Пък и аз пристигнах, след като ти тръгна. Видях стоповете ти. Когато стигнах до мината, започнах да пълзя като индианец.

— Но аз забелязах някакъв човек, когато потеглях.

— Не е възможно да съм бил аз.

Помъчих си да си спомня как изглеждаше неясната фигура. Наистина ми заприлича на Кърман, което означава, че мъжът е бил висок, широкоплещест и слаб. Не вършеше кой знае колко работа, но все пак беше нещо.

— Сигурно е бил някой от бандата. Иска ми се да го бях разгледал по-внимателно. — Погледнах си часовника. — След петнайсет минути ще имаме информация, ако въобще се обадят.

Кърман уморено търкаше очи с кокалчетата на пръстите си.

— Чувствам се изцеден. Петчасовият престой в колата едва не ме уби. Смяташ ли, че ще го пуснат?

— Не знам. Не ги виждам да го направят. Ако стане, ще е голям късметлия.

— Брандън страшно би се зарадвал, ако Дедрик не се върне — отбеляза Кърман, потискайки прозявката си.

— Тя пое отговорността.

— Но ние сме й съучастници. Ще го е страх да ругае нея, но ще има какво да каже на нас.

— Е, нека го каже.

Станах и отидох до масичката, за да си налея още едно питие. Ръката ми увисна във въздуха над бутилката, тъй като Франклин Маршланд влезе в стаята.

— Значи пристигнахте благополучно — заяви той. — Трябва да ви кажа, че бях страшно притеснен.

Погледна въпросително към Джак Кърман.

Представих ги един на друг.

— Безкрайно дълго и неприятно очакване — продължи Маршланд. — Струва ми се, че е време да се обадят.

— Остават три минути до изтичането на трите часа — обясних аз, като подадох на Кърман чашата и се върнах на канапето. Ако са го освободили, трябва им време да се отдалечат от града, преди Дедрик да се прибере вкъщи.

Маршланд се обърна леко, вторачи се в мен и отбеляза:

— Мисля, че вероятността да го освободят, е нищожна. Ако още половин час не позвънят, предлагам да се свържем с полицията.

— Ваша работа — отвърнах аз, — но тъй като сме чакали толкова дълго, според мен можем да издържим до сутринта. Дори и сега всяка неправилна крачка би била опасна за него.

— Смятам, че е мъртъв.

Чувствах се изморен и всякакви банални разговори ми се струваха безсмислени.