Джеймс Чейз - Разбери сам

— Благодаря. За мен би било разнообразие да седя, без да правя нищо.

— Добре, сър — вече не беше приятелски настроен. — Ще ви уведомя, ако има някакви новини.

Отдалечи се с дългите си и тънки стари крака с достойнството на архиепископ, оказал някому благоволение, и ме остави сам в стаята, изпълнена с лоши спомени. На около един фут от левия ми крак кръвта от главата на Суки беше изтекла на килима. Върху камината стоеше телефонът, в който Дедрик беше дишал учестено и неравномерно, докато разговаряше с мен. Обърнах се и се вторачих във френския прозорец, през който навярно се бяха вмъкнали похитителите с пистолети в ръцете си.

На вратата стоеше нисък издокаран мъж с бял тропически костюм и панамена шапка и ме наблюдаваше. Не го бях чул да се приближава. Не го очаквах. Съзнанието ми беше пълно с убийства и престъпници и той толкова ме стресна, че едва не подскочих до тавана.

— Не исках да ви изплаша — каза мъжът меко и доста разсеяно. — Не знаех, че сте тук.

Докато говореше, той влезе в стаята и сложи панамената си шапка на масата. Помислих си, че сигурно е Франклин Маршланд, и погледнах, за да видя дали Сирийна прилича на него. Двамата нямаха никакви общи черти. Той имаше малък, остър нос, груба брадичка, замечтани, отнесени кафяви очи и пълни, доста женствени устни. Набразденото му от бръчки лице беше загоряло, а лъскавата бяла коса и почернялата от слънцето плешивост на темето му придаваха вид на гладко избръснат и добродушен Дядо Коледа.

Понечих да стана от стола, но той ми даде знак да си седя на мястото.

— Спокойно. И аз ще пийна едно уиски с вас — погледна тесния си златен часовник, чийто циферблат беше от вътрешната страна на китката. — Шест и петнайсет. Не смятам, че е полезно да се пие преди шест часа. А вие?

Отговорих, че правилото е добро, но като всяко друго и то трябва да се нарушава от време на време, за да не загуби човек чувството си за свобода.

Старецът не обърна внимание на приказките ми. Върху лицето му беше изписано изражение на надменна незаинтересованост, която загатваше, че той едва ли се вслушва в това, което му се говори.

— Вие сте човекът, който ще предаде откупа — продължи той. Не задаваше въпрос, а съобщаваше факт.

Отговорих му утвърдително, докато носеше порядъчно голяма чаша към отсрещния фотьойл. Седна и се вторачи в мен над ръба й, така както би се вторачил в някое странно животно в зоологическата градина.

— Тя ми каза, че ще дойде с вас.

— Да, така е.

— Иска ми се да не го прави, но думите ми въобще не я интересуват — той отпи от уискито и се загледа в обувките си от шевро. Имаше най-малките мъжки крака, които някога бях виждал. — Никога не съм успявал да й повлияя. Жалко наистина. Старите хора естествено са досадни, но понякога са в състояние да помогнат на младите, стига да им бъде разрешено.

Стори ми се, че говори по-скоро на себе си, отколкото на мен, и замълчах. Взех си още една цигара. За всеки случай запазих интелигентното изражение на лицето — той все пак можеше да реши, че си струва да приказва на мен — и едва устоях на изкушението да се размърдам на стола.

Забелязах в далечината двамата китайци, които се готвеха да привършват работа. Известно време се вглеждаха в храста с оформената като чадър корона, без да го докосват. Вече го бяха научили наизуст и се отдалечиха, за да се порадват на заслужената почивка.

— Носите ли пистолет? — попита изведнъж Маршланд.

— Да, но се надявам да не се наложи да го използвам.

— И аз. Нали ще се погрижите тя да не се излага на голям риск?

— Разбира се.

Изпи около половината от уискито, но то не го развесели кой знае колко много.

— Тези господа не си поплюват. Петстотин хиляди е огромна сума.

Очакваше да кажа нещо и аз не го разочаровах:

— Затова са го отвлекли. Рискът също е огромен.

— Сигурно? Мислите ли, че ще постъпят почтено?

— Не знам. Както обясних на мисис Дедрик, ако не ги е видял…

— Да, тя ми предаде. Навярно сте прав. Четох за най-известните случаи на похищение през последните години. Изглежда, колкото по-голям е откупът, толкова по-малка е вероятността животът на жертвата да бъде пощаден.

Изведнъж осъзнах, че той вече не е кротък и отнесен — гледаше ме настойчиво с доста странно изражение в очите.

— Зависи от похитителите — отвърнах, срещайки погледа му.

— Имам чувството, че повече няма да го видим — изправи се бавно и огледа намръщено стаята, сякаш беше загубил нещо. — Естествено не съм й казал нищо, но не бих се учудил, ако вече са го убили. — Белите вежди се повдигнаха. — Вие как мислите?