Джеймс Чейз - Разбери сам

— Възможно е.

— Навярно е повече от възможно?

— Страхувам се, че е така.

Той кимна. Спокойното, доволно изражение в очите му ме разтърси.

Излезе от стаята пъргаво и наперено, тананикайки си тихичко някаква мелодия.

Телефонът иззвъня, чак когато стрелките на часовника ми допълзяха до цифрата единайсет. Петчасовото чакане беше безкрайно и аз се чувствах силно възбуден. Едва не отговорих, но някой в друга част на къщата ме изпревари.

През тези пет дълги часа се разхождах надолу-нагоре, сядах на канапето, гледах през прозореца и палех цигара от цигара. Видях Уодлок за няколко минути, докато ми сервира вечерята на масичката на колелца, но той нямаше какво да ми каже и ме остави да се обслужвам сам.

Точно след осем излязох да разменя няколко думи с Кърман и да му пусна през прозореца парче студени пилешки гърди. Останах при него около минута. Страхувах се, че ако някой наблюдава къщата, ще чуе потока от ругатни.

Най-после нещо щеше да се случи. Макар че Дедрик не означаваше нищо за мен, дългото очакване ме беше изнервило. Представях си как се чувстваше Сирийна. Сигурно беше готова да тръгне по стената.

След няколко минути чух шум във вестибюла и излязох навън. По стълбите забързано слизаше Сирийна, облечена в черен панталон и късо тъмно кожено палто, последвана от Уодлок, който носеше трите загънати в непромокаема материя пакета.

Изглеждаше пребледняла и измъчена. Лицето й беше изпито и говореше по-ясно от всякакви обяснения колко е страдала през тези дълги часове на очакване.

— Мината Монте Верде. Знаете ли къде се намира? — попита тя с тих треперещ глас.

— Да. На магистралата Сан Диего. Ако движението не е натоварено, ще стигнем там за около двайсет минути.

Франклин Маршланд се появи безшумно.

— Къде?

— Мината Монте Верде. Това е стара изоставена сребърна мина на магистралата Сан Диего — отвърнах аз. — Добре са избрали мястото. — Погледнах пребледнялото лице на Сирийна. Устните й потрепваха. — Нещо ново за съпруга ви, мисис Дедрик?

— Той… Той ще бъде освободен три часа, след като предадем парите. Ще ни се обадят къде да го намерим.

Спогледахме се с Маршланд.

Сирийна ме хвана за ръката.

— Мислите ли, че лъжат? Ако им дадем парите, загубваме всякакъв контрол върху тях.

— Мисис Дедрик, ние така или иначе нямаме никакъв контрол върху тях. Ето кое прави похищението толкова отвратителна работа. Човек изцяло е в ръцете им и просто трябва да им се довери.

— Скъпа моя, няма ли да е по-добре да оставиш мистър Малой да занесе парите, а ти да чакаш тук, докато телефонират втори път? — попит Маршланд.

— Не!

Тя не го погледна.

— Сирийна, бъди разумна. Не е изключено да се изкушат да отвлекат и теб. Сигурен съм, че мистър Малой ще се справи…

Жената се обърна към него обезумяла от мъка, на ръба на истерията.

— Тръгвам с него и нито една твоя дума няма да ме спре! — диво изкрещя тя. — Не е нужно повече да се преструваш. Знам, че не искаш Лий да се измъкне жив! Знам, че го мразиш! Знам, че си безумно щастлив от това, което му се случи! Но аз ще го върна! Чуваш ли? Ще го върна!

— Нещата, които говориш, са абсурдни… — каза Маршланд, а по лицето му изби лека червенина. Очите му бяха строги и изпълнени с горчивина.

Сирийна се извърна и ме погледна.

— Идвате ли с мен?

— Веднага, щом сте готова, мисис Дедрик.

— Тогава взимайте парите и тръгвайте.

Изтича до входа, отвори рязко вратата и излезе на терасата.

Уодлок ми връчи трите пакета.

— Пазете я, сър — помоли той.

На лицето ми се появи крива усмивка.

— Бъдете сигурен, че ще се погрижа за нея.

Маршланд се отдалечи, без да я погледне.

— Много е разстроена, сър — измърмори Уодлок. Самият той изглеждаше разстроен.

Изтичах по терасата и надолу по стълбите към кадилака.

— Аз ще карам — извиках и хвърлих пакетите на задната седалка. — Няма да се бавя — искам да си взема пистолета.

Оставих я да се качи в колата и притичах до буика.

— Мината Монте Верде. Изчакай пет минути и после тръгвай… И внимавай, Джак.

Изпод одеялото се чу лек стон, но аз не изчаках да изслушам продължението. Стигнах до кадилака и седнах зад волана. Сирийна се беше сгушила в ъгъла. Плачеше.

Изхвърчах по алеята.

— Не падайте духом.

Тя продължи да плаче тихо. Реших, че навярно за нея така е най-добре, и карах колкото е възможно по-бързо, без да рискувам, и престанах да мисля за нея.

Докато карахме по Оркид Булевард, й казах: