Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

Беше спряла да чете вестниците, защото знаеше, че някои от тях щяха да изобразят разобличението ѝ като остро феминистко, любопитство на озлобена съседка или заблудата на една асистентка, която не прави разлика между детективска литература и реален живот. Но тя научи също и промените в града. В пощенската си кутия в университета намери рекламни брошури, които съветваха студентите от мъжки пол да излизат късно нощем по двойки и да избягват да се обличат предизвикателно. Тя ги смачка с досада и ги хвърли на пода. Имаше също бележка от директора, който искаше незабавно да я види. Тази бележка тя не хвърли на пода, но не ѝ обърна повече внимание от останалите.

Накрая наставникът ѝ Редж дойде лично, за да я заведе при директора. Щом разбра, че един отказ сега би влошил още повече положението, тя отиде. Беше умно от страна на Редж да не ѝ задава въпроси в колата, така че и двамата пътуваха в мълчание до „Сейнт Мери“.

— Господи — възкликна тя, докато минаваха през фоайето. — Какво става тук?

Целият университет се беше струпал в двора, като повечето мъже бяха със сака и вратовръзки, а жените в официални рокли. Дълга гребна лодка беше поставена на дървени трупчета в центъра на тревата.

— Скъпи студенти на „Сейнт Мери“, както неофициално разбрахме, днес спечелихме гребните състезания. Момчетата на Роди още веднъж ни накараха да се чувстваме горди.

— Ами да, разбира се. Седмицата на гребните състезания между Оксфорд и Кембридж — за момент в параноята си тя бе помислила, че всичко това е заради нея.

— Каквото и да се случи, трябва да останеш да видиш церемонията. Доста внушителна гледка е.

— Да остана? Звучиш така, сякаш ще заминавам някъде, Редж — когато той не отговори, тя каза ядосано: — Мислех, че поне мога да разчитам на твоята подкрепа.

— Не си ме молила за подкрепа.

— Прекалено горда съм, за да те моля.

Това поне го накара да се усмихне. Той хвана ръката ѝ.

— Хайде. Директорът ще иска да присъства на празненството. Колкото по-дълго го караме да чака, толкова по-малко време ще имаме да му обясним твоя случай.

Каквото и да бе очаквала, атмосферата в кабинета на директора беше доста цивилизована. Съпругата му ги въведе в приемната със заучена усмивка. Гарафа с шери и няколко елегантни чаши стояха на масата. Директорът стана, за да се здрависа с тях. Беше висок, елегантен мъж, облечен в костюм.

— Скъпи ми Редж. А ти трябва да си Тереза. Много съжалявам, че досега не сме имали възможността да се срещнем. Ще пиете ли сухо шери? Изглежда, студентите са изпили всичко останало.

— Чудесно — каза Тери, която и бездруго не различаваше едното от другото. Тя взе чаша с лепкава кафява течност и намокри покорно устните си.

— Е — попита директорът, като оправи гънките на панталона си, преди да седне в креслото срещу нея, — какво ще правим с цялата тази история?

Тя счете за благоразумно да не отговаря.

— Това са объркани дни за нашия университет — унесе се в мисли директорът. — Триумф във водата, бедствие на сушата. Какво мислите, госпожо Уилямс?

— Убедена съм, че отборът беше заслужил победата си — отвърна тя любезно.

— А, да. Имах предвид какво мислите относно бедствието на сушата. Повярвайте ми, наистина е бедствие. Току-що научихме, че университетът „Магдалена“ ще получат новото председателско място по криминална литература. Всеки знае, че това е свързано с неразумното и непотвърдено изявление, направено от докторантка на „Сейнт Мери“ срещу един от колегите ѝ.

Той замълча.

— Никой не е по-толерантен от нас. Това е изискване на нашата професия. Но в случая не можем да толерираме проявената нелоялност към нашия университет.

Дойде моментът и тя да заговори.

— Брайън Идън е злоупотребявал с длъжността си в университета години наред. Той е сексуално перверзен…

Директорът я прекъсна с твърдата увереност на адвокат, какъвто някога е бил.

— Не бъдете наивна. Ако е така, тогава и вие сте същата.

Потресена, тя се опита да продължи.

— Той е перверзен тип, който със сигурност е въвлякъл някои от студентите на „Сейнт Мери“ в сексуални игри. Вярвам, че е излъгал полицията относно местонахождението си в нощта на убийството на Хю Скот. Ако тази институция се бори за нещо, то тя се бори за истината. Аз просто казах истината.

Той я изгледа.

— Откъде мислите са парите за вашата заплата, госпожо Уилямс?

— Не знам — отвърна тя, объркана от внезапната смяна на темата.

— Дойдоха от продажбата на една наша собственост. Иронично е, но това е собствеността, в която живеете в момента — той кимна към Редж. — Бях помолен да намеря допълнителни пари, за да субсидираме опита да вземем новото председателско място. Това беше важна инвестиция. Новият председател щеше да плати много повече. Следите ли мисълта ми?