Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

— О, извинете. Грешката е моя. Ето го Идън. Тук пише доктор Идън.

Тери си отдъхна.

— Благодаря ви. Много ми помогнахте.

— Не можах да го намеря веднага — обясни гласът, — защото гледах списъка с имената от датата, която ми посочихте, двадесет и трети.

— Какво имате предвид? — попита предпазливо Тери.

— Той очевидно не е бил тук последната сутрин. Някои го правят, пропускат последната нощ и си тръгват след вечерята, ако искат да хванат самолета или нещо друго. Но той със сигурност е бил тук през останалите дни на конференцията.

— В колко часа свърши вечерята този ден?

Един момент, моля — отново се чу писане. — По програма е трябвало да свърши в единадесет и тридесет.

— Благодаря — каза Тери.

— Няма защо. Приятно ми беше да ви помогна — гласът секна.

Значи Брайън не е бил там след единадесет и тридесет. Имал е достатъчно време да хване обратния влак за Оксфорд и да убие Хю Скот в ранните часове на следващия ден. Може да се е върнал дори по-рано, ако се е измъкнал по време на вечерята.

„И ако аз мога да разруша алибито на д-р Идън с едно просто обаждане, помисли си Тери, какво, по дяволите, е правила полицията?“

Тя седеше неподвижно до телефона и мислеше за порнографските писма. Ако имаше отговор на тази загадка, тя беше убедена, че това щеше да се отрази в текста, колкото и неясен да беше.

Несъмнено писмата разказваха някаква история, макар че каква точно, тя дори за момент не можеше да си представи. Беше все едно да се опитваш да разгадаеш сексуалните връзки на Шекспир по данни от неговите сонети, без да знаеш как са подредени, а освен това да се съмняваш, че авторът им вероятно е бил умопомрачен или всичко е измислил. Тя обаче имаше предимство пред издателите на Шекспир — занимаваше се не с някакъв тъмен господин У. Х., а с някого, живял в тази къща.

Трябваше да научи повече за главния герой. Но как да стане това?

Като излезе от вцепенението си, тя изведнъж осъзна, че единственият изход буквално я гледаше право в лицето. Все още не беше боядисала стената, където бе монтиран телефонът; бележките и телефонните номера, които Хю и съквартирантите му бяха надраскали около него бяха още там, избелели, но се четяха. Тя се опита да ги разчете. „Х, обади се на Джейми.“ „Роло, Джон те търси, потвърди утре.“ „Доставки на пица — 351982.“ „Рожденият ден на мама — 18 януари.“ Надписите бяха осеяни с рисунки. Сърце между Хю и Анджи, лица от комикси, гола жена без глава, нарисувана доста талантливо, смешен паяк в мрежа от драскулки.

Окото на Тери забеляза нещо по-различно, една драсканица измежду другите: „Моля да обърнете внимание, че телефонният ми номер през ваканцията е Т. 01472 876549.“ Т. може би беше Триш, момичето, за което Джулия Ван Глат ѝ бе разказала. Това вече бе нещо.

Тя набра номера и почака, докато жена с груб глас вдигна телефона и отривисто изрече:

— Ало.

— Ало, аз съм приятелка на дъщеря ви от Оксфорд — каза Тери. — Последният телефонен номер, който ми остави, е този и се чудех дали не можете да ми кажете сегашния ѝ номер.

— Триш е в общежитието на университета — каза майка ѝ. — Има общ телефон в коридора. Изчакайте, докато звъни, накрая все някой го вдига. Имате ли химикалка да запишете? Ще ви дам номера.

Тери ѝ благодари, набра номера, който жената ѝ продиктува и зачака някой да го вдигне. Най-накрая се обади някакво момче и обеща да потърси Триш.

Обади се тя. Гласът ѝ представляваше меката версия на плътния глас на майка ѝ.

— Ало, кой е?

— Не ме познаваш — започна Тери. — Аз купих къщата, в която си живяла преди, къщата в Осни.

— Така ли? — гласът на Триш звучеше предпазливо.

— Не знам как да ти го обясня, но имам нужда да поговоря с някого за Хю. Открих някои неща, които вероятно са негови. Може ли да дойда да си поговорим за половин час?

— Нали не си журналистка?

— Не, готвя докторат в „Сейнт Мери“.

Момичето помисли за миг.

— Добре, защо не? Но те съветвам да не идваш тук. Аз ще дойда след час.

Междувременно Тери се чудеше с кого още да поговори. Реши, че си струва да опита с местните клюкарки Шийла Гибсън и Джулия Ван Глат. От двете Джулия изглеждаше по-близка с Брайън и Карла, както и по-недискретна. Тя пресече улицата и почука на вратата на Ван Глат, като се надяваше да я поканят вътре на кафе.

Вратата отвори Дорлинг, не Джулия. Беше облечен в гащеризон с цвят каки, целия опръскан с боя.

— Търся жена ти — каза тя, — но не е спешно. Ще дойда по-късно.

— Спи — каза той. Тери повдигна вежди — беше късен следобед, но той не ѝ даде повече обяснения. — Влизай. И бездруго исках да говоря с теб.