Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

— Сигурен ли си, че не те безпокоя? — попита тя, докато вървеше след него.

— Тъкмо сложих чайника. Малко да ми почине ръката.

— От какво? — изгледа го Тери недоумяващо.

Дорлинг видя изражението на лицето ѝ и се засмя.

— Оцветявам илюстрациите. Това е отегчителна механична дейност, която включва китките, не мозъка.

— Разбирам.

— Моите издатели ме накараха да прегледам най-новата си книга за много кратко време — поясни той. — Това е една обикновена история, но те никога не са доволни. Продължават да настояват да направя героите по-тъмни. Оцветих ги с по-тъмен цвят, но след като ги прерисувах, се оказа, че са имали предвид тяхната мотивация. Казах им, че драконите нямат мотивация, но те не искат и да чуят. — Бяха стигнали до кухнята. Голямата чамова маса беше покрита с рисунки. Тери взе една. Беше още неоцветена скица с молив. Малък очилат дракон беше прегърнал едно момиченце. Рисунките бяха симпатични, нещо средно между примитивната простота на комиксите на „Уолт Дисни“ и нещо по-детайлно. Те напомниха на Тери за старите реклами на „Гинес“, които висяха в кръчмите.

— Значи това е Дики — отбеляза тя. Имаше драскулки по краищата на листа и тя завъртя главата си, за да ги разучи.

— Банковият ми мениджър е най-добрият ми приятел — съгласи се той иронично. Взе рисунката от ръцете ѝ и я сложи в купчината при останалите. — Страдам от параноя да не разлея кафе върху тях — извини се той.

— Не съм изненадана. Доста са добри.

— Е, ами — Дорлинг пренебрегна комплимента. — Това са истории, които наистина харесвам. Обичам да пиша за деца, те изобщо не се интересуват от литература, което ги прави по-прями като публика.

— Обаче нямаш собствени деца.

Той присви устни.

— Наистина ли можеш да си представиш Джулия като майка?

Когато тя не отговори, той добави:

— Извини ме. Не е честно от моя страна. Повечето от приятелите ни защитават единия или другия и след известно време човек забравя, че има такова нещо като неутрална партия.

Тери почувства, че той отклони въпроса ѝ.

— Имате ли някакви проблеми?

Той изглеждаше изненадан.

— Искаш да кажеш, че не си чула? Повечето от хората, изглежда, знаят всичко до последния детайл.

— Опитвам се да не участвам в местните клюки — каза тя неубедително. — До някаква степен и аз самата бях тяхна жертва.

Той се усмихна иронично.

— А, да. Чух за това. Хомофобия и други форми на истерия. Лесбийството е след магьосничеството по тази скала. Хубаво е, че не живееше тук по време на убийството, в противен случай щеше да бъдеш главната заподозряна. Опитваха се да го припишат на жена за известно време, нали знаеш.

От всички реакции относно нейната сексуалност, с които се беше сблъсквала сред съседите, тази иронично шеговита безпристрастност беше най-приятелска. Тя почувства, че Дорлинг ѝ стана симпатичен.

— Не казвай на никого — каза тя, — но не съм лесбийка.

Имах кратко отклонение в тази посока, някои тук разбраха и, изглежда, ми излезе име.

— Със сигурност е по-добре да не казваме на Брайън — предложи той. — И бездруго така се е вгледал в тебе.

— Хм — въздъхна тя, но не искаше да смени темата.

— Всъщност точно за това исках да поговоря с теб — добави Дорлинг. — Онзи ден в кръчмата…

— Да?

— За какво беше всичко това?

Тя подходи предпазливо.

— Той ти е добър приятел, нали?

Той изсумтя.

— Едва ли. Някога бяхме приятели, но след като двамата с Джулия имаха своя малък флирт, връзката ни поизстина.

— Аха.

Той ѝ хвърли развеселен поглед.

— Дори не знаеше за това, нали? Ти наистина не участваш в клюките.

— Очевидно не — въздъхна тя. — Намерих някои неща, които Брайън е писал. Показах ги на полицията. Може би няма нищо в тях, но не съм сигурна.

— Нека ти кажа нещо за Брайън — въздъхна Дорлинг. — Този човек е чудовище. Отне ми много години, докато го разбера, но той е единственият човек, когото съм срещал, изпитващ маниакална нужда да контролира всеки, влязъл в полезрението му. Той е като черна дупка, която изсмуква светлината и никога не я пуска отново навън. Ако някога по някакъв начин се замесиш с него, това със сигурност ще те унищожи — той все още говореше със същия лек безразличен глас, но напрежението в очите му не можеше да ѝ убегне.

— Мислиш ли, че е способен на убийство? — попита Тери.

— Да.

Тя го погледна и той сви рамене.

— Искам да кажа, че е способен да го направи. Но то е различно от това да ме попиташ дали е убил Хю Скот. Тогава полицията разпита всички ни и беше доста изтощително. Човек можеше да предположи, че биха го разкрили, ако го е извършил.