Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

Качиха се на втория етаж. Карла се разположи на капака на тоалетната чиния и наблюдаваше как работи Тери.

— За да съм съвсем откровена, ще ти кажа, че малко ти завиждам — изрече тя, като отпи глътка кафе. — Завърших девическо училище. Знаеш какво е там. После, като дойдох в Оксфорд, срещнах Брайън. Той беше мой преподавател и пие се оженихме. Разбира се, бракът не означава непременно, че спираш да експериментираш — добави тя умислено.

— Хм… — каза Тери и си помисли, че може би вече ѝ е изневерил. Спомни си как се почувства, когато разбра, че Дейвид ѝ изневеряваше.

— Е, зависи от брака.

Разговорът — каза си Тери — взима много странен обрат.

— Чела ли си някоя книга на Брайън? — попита Карла.

— Нямах достатъчно време — призна Тери.

— Никога не съм била привърженичка на тази велика секта — Карла започна замечтано да рецитира:

— Шели — отгатна Тери. — „Епипсихидион“. Но ако това го чувствате и двамата, защо завиждаш на хората, които не са женени?

— Умен въпрос. Може би не е това причината да ти завиждам. — Тя изпи чашата си и стана да огледа шпакловката на Тери. Поглади я с върха на пръстите ти. — Как го правиш толкова гладко? — учуди се тя.

— Практика — започна Тери. После, за нейно учудване, Карла вдигна ръката си, обърна лицето ѝ към себе си и я целуна по устните. Тя почувства краткия хлъзгав допир от нейния език, преди да се отдръпне. За миг зелените очи я изгледаха озадачено.

— И ти си помисли, че съпругът ми беше този, който те сваляше — каза тихо тя и се усмихна. — Благодаря за кафето. По-добре да си вървя. Обмисли го.

Беше стигнала до средата на стълбите, преди Тери да се опомни и да я последва.

— Госпожо Идън?

Карла се обърна.

— Моля те, наричай ме Карла — тя още се усмихваше.

— Искам правилно да ме разбереш — каза решително Тери. — Няма какво да обмислям. Аз съм човешко същество, а не експеримент.

Тя видя как усмивката замря на лицето на госпожа Идън и се зачуди дали не беше твърде рязка.

— Много съжалявам — добави по-меко.

Карла я погледна.

— Да — рече глупаво тя и си тръгна.

Мамка му — помисли си Тери. — Точно от това нямаше нужда: емоционални усложнения със съседката. Дали не трябваше да подходи по-уклончиво към тази ситуация.

Десет минути по-късно се появи посетител номер три. Звънецът иззвъня и тя чу да се отваря вратата.

— Има ли някой тук? — чу се мъжки глас.

— Тук съм — обади се тя отегчено. Това напомняше онези пиеси, в които една врата се отваря, за да пропусне на сцената следващия герой, когато предишният си тръгва.

— Здрасти. Аз съм Джайлс Чокър — каза хубавият млад мъж, който подаде главата си през вратата.

— Влизай. Почти свърших — каза Тери. Тя изтриваше с парцал гладката мазилка, за да обере грапавините, останали по нея.

— Видях бележката ти в магазина — каза той.

За разлика от Емили, която пристъпваше от крак на крак пред вратата, или Карла, която седна на тоалетната чиния, Джайлс се качи на мивката, скръсти ръце и я зяпна с нескрито възхищение. Тя му обърна гръб, макар че усещаше погледа му.

— Относно котката.

— Твоя е, нали?

— Не съвсем. Бях приятел на Хю. Той живееше тук. Ти знаеш ли?

— Знам — потвърди тя.

— А… всъщност е малко сложно.

— Котката на Хю ли беше? — подкани го тя.

— Не съвсем. Имахме си клуб. Всъщност това е една шега.

— За „Катамитите“ ли говориш?

— Да — той се изненада, че тя знаеше за тях. — Нещо като магьосника на Бамбузлер.

— Катамитите? — подкани го отново тя.

— Да… Значи Хю измисли идеята за животното-талисман. Животното беше бездомно и той един вид го осинови. — Кажи ми — продължи Тери, като се обърна, за да види очите му, — ти или твоите приятели, горили ли сте тази котка с цигари? Или с нещо друго?

Джайлс изглеждаше истински шокиран.

— Господи, не.

— Ами Хю? Би ли извършил подобно нещо?

— Никога. Хю обичаше животните. Ходехме заедно на лов.