Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

— Е, отначало правехме други неща, но не е същото. А и не бях девица — тя въздъхна. — Никого не съм обичала така, както обичах Хю.

Не беше в природата на Тери да дава съвети на други жени за личния им живот. Тя колебливо каза:

— Ще има и други, Емили. Хубаво е, че скърбиш за него, но ти си жива, а той — мъртъв. Каквото и да правиш, не му позволявай да бъде пречка за бъдещия ти живот — прозвуча като нелепо клише от списание, но имаше огромен ефект върху момичето, което пак започна да плаче. Беше по-скоро заради мисълта, че ще бъде занапред без гадже, отколкото заради смъртта на Хю, предположи Тери. Като проследи хода на мислите си, тя добави: — И аз нямам приятел в момента. Така че и двете сме в едно и също положение.

Емили остана поразена.

— Нямаш ли? Защо?

Сега не бе моментът да се впуска в подробности от сложния си личен живот.

— Със съпруга ми се разделихме. Сега нямам нужда от никого.

Но дали наистина е така? — зачуди се тя.

— Проблемът е в това — призна ѝ Емили, — че ме привличат мъжете тип Хитклиф.

„Това е, защото още търсиш някого, когото да боготвориш“ — помисли Тери, но ѝ каза:

— Значи такъв човек бе Хю? Тип Хитклиф?

— Не съвсем. Но беше висок и хубав. Беше гребец в университетския отбор. И всички го харесваха. Беше наистина забавен и самоуверен. Имаше голяма стойност.

„Като се замисли човек — разсъждаваше Тери, — това беше особен начин за описание на едно човешко същество.“

Накрая Емили си тръгна с повишено настроение от чая и оживената дискусия за мъжете от Шекспировите пиеси, с които най-силно желаеха да преспят. Докато разговаряха, Тери успя да завърши едната стена, но беше доволна, че пак ще се съсредоточи върху работата си. Намери местна станция на радиото и се върна към заниманието си, като се смееше, докато слушаше лондонските обяви, чудатите реклами, че местният „Плод и зеленчук“ ти предлага сам да си избереш аспержите или че в магазина на улица „Ботли“ за коли втора употреба се продава чисто нова кола, които изглеждаха идилично провинциални. Даже новините имаха местен оттенък — след новините за валутната криза в Германия следваше обирът в пощата в Уиткомб, сякаш и двете събития бяха еднакво значими.

Тъкмо влезе в темпо и заработи по-бързо, когато звънецът пак иззвъня. Единственият човек, когото не очакваше да види, беше застанал на прага — Карла Идън.

— Извини ме, ако те притеснявам — каза тя, докато разглеждаше изцапания ѝ с мазилка работен гащеризон.

— Не ме притесняваш. Влизай — каза Тери. Още не се бе съвзела от изненадата. — Не мога да спра, но ела да пийнеш едно кафе. Ще говорим, докато шпакловам.

Те влязоха в кухнята. Тери се зае с чашите, като се чудеше дали тази среща нямаше да прерасне в кавга, но хладината, която Карла афишира на партито, беше изчезнала.

— Чудех се дали не си загубила една обеца миналата нощ — обясни ѝ тя. — Намерихме я днес на килима. Изглежда доста скъпа. Затова се мотая из острова, като принца, който търсел Пепеляшка, и я предлагам на всеки, за да видя на кого му приляга.

Докато говореше, тя размахваше обецата, така че диамантът заблестя на светлината. С късата си червена коса и зелени очи, тя приличаше повече на слугата на принца, отколкото на красивия принц.

— Боя се, че не е моя — каза Тери. — Не носех обеци.

— Може ли да е на… ох, забравих името ѝ. На момичето, с което си тръгна? — тя постави ударението на „тръгна“.

— Алисън ли? Не съм сигурна.

— Ще я видиш ли скоро? Може би ще провериш?

— Мм… не съм сигурна. Но ако искаш, мога да ѝ оставя бележка в университета — каза уклончиво Тери, като се чудеше каква бе причината за посещението — обецата или явното проучване относно връзката ѝ с Алисън.

Усетила мислите ѝ, Карла каза:

— Извини ме, нямах намерение да си пъхам носа в личния ти живот. Сигурно смяташ хората тук за много любопитни. Истината е, че никой на острова няма тайни. Ние сме като едно малко село, а Шийла Гибсън е нашата селска телефонистка.

„Шийла Гибсън. Естествено. Съседката, която ги беше хванала с Мо в недвусмислена поза.“

— Аха. Значи трябва да благодаря на Шийла, че всички са наясно с моя личен живот.

— Мисля, че да. Но твоят личен живот не ме притеснява. Надявам се, че се подразбира, без да го казвам.

— Всъщност… — започна Тери, но после млъкна. Ако те държаха да я считат за стопроцентова лесбийка, може би трябваше да им позволи. Трябваше да е луда да разкрие повече подробности от сексуалния си живот, за да го раздухат.